Той бързо сложи това писмо в отделна папка.
И още: „…при разглеждането на ведомостите за изплащане компенсациите на работниците през последното тримесечие на 1987 година възникнаха сериозни въпроси относно…“
В папката.
И още: „…смятам, че молбата ви за ревизия е преждевременна на този етап…“
Фразите се въртяха пред очите му като главозамайващ калейдоскоп и го караха да се чувства сякаш е попаднал на Някакъв разюздан карнавал.
„…въпросите за фермерските фондове са…“
„…нямаме данни Общината да е регистрирала…“
„…разходването на държавните фондове не е документирано според правилата…“
„…липсващите разходни документи трябва да бъдат…“
„…касовите документи не са достатъчни за…“
„…може да изиска пълната документация за разходите…“
А ето и последното, което бе пристигнало едва вчера и което го накара да отиде в Люистън, макар да се бе зарекъл никога да не ходи там до приключването на конните състезания.
Кийтън впери невиждащ поглед в него. Главата му бучеше и пулсираше. Огромна капка пот бавно се търкулна по гръбнака му. Под очите му синееха тъмни кръгове. Устните му бяха изтръпнали от хапане.
Бланката под герба на щата вадеше очите му, а обръщението, студено и официално, сякаш го заплашваше:
До Градската управа на Касъл Рок
И толкова. Нямаше вече „Скъпи Дан“, нито „Уважаеми господин Кийтън.“ Нито благопожелания към семейството в края на писмото. Текстът бе студен и рязък като удар с нож.
Искаха да прегледат книжата на Общината.
Всичките книжа.
Отчетите за данъчните приходи, справките за отпуснатите средства на щатско и федерално ниво, отчетите за общинските разходи и разходите за поддръжка на пътната мрежа, справките за отпуснатите средства на полицията, разходите за озеленяване и поддръжка на парковете, дори финансовите отчети на субсидирания от щата експериментален проект за изграждане на разсадник.
Искаха да видят всичко, и то на 17 октомври. Само след пет дни.
Те.
Писмото бе подписано от главния касиер на щата, от главния ревизор на щата и още по-страшно — от главния прокурор на щата. Отгоре на всичко подписите бяха автентични, а не отпечатани.
— Те! — прошепна Кийтън срещу писмото и се закани с юмрук. — Теее!
После надяна писмото при останалите и затвори папката. На етикета с ясни и четливи букви пишеше: ДАНЪЧНА СЛУЖБА МЕЙН — КОРЕСПОНДЕНЦИЯ. За миг се вторачи в затворената папка, а сетне грабна една химикалка от моливника и бързо надраска думите: СЛУЖБА ЛАЙНАРИ — МЕЙН! Огледа написаното и допълни отдолу с грозен, разкривен почерк: СЛУЖБА ЗАДНИЦИ — МЕЙН! После размаха химикалката като нож и я захвърли през стаята. Тя падна в ъгъла с глухо трополене.
Кийтън затвори втората папка с копията на писмата, които сам бе написал (добавяйки всеки път инициалите на секретарката си с малки букви) — писма, които бе измислял през дългите си безсънни нощи и от които, както се оказа, нямаше кой знае каква полза.
Една вена запулсира ритмично в средата на челото му. Той стана, занесе папките до картотеката, сложи ги в долното чекмедже, блъсна го ядосано, а след това старателно го заключи. После отиде до прозореца и се загледа в заспалия град, дишайки дълбоко, опитвайки се да бъде спокоен.
Здравата го бяха налегнали. Преследвачите. За хиляден път се питаше кой ги е насъскал срещу него. Ако можеше да открие този човек, този Главен Преследвач, Кийтън щеше да извади револвера изпод проядените от молци пуловери и щеше да му види сметката. Но нямаше да го направи бързо. О, не! Щеше да го убива малко по малко, а през това време проклетото копеле щеше да пее националния химн.
Мисълта му се концентрира върху кльощавия заместник-шериф Риджуик. Дали пък не беше той? Не изглеждаше толкова умен… но знае ли човек, дали видът му не лъже. Пангборн бе казал, че Риджуик е лепнал глобата на кадилака по негова заповед, но това не означаваше, че е така. Освен това в съблекалнята, когато Риджуик го нарече Бъстър, в очите му се четеше злорадо задоволство, сякаш знаеше нещо. Беше ли постъпил Риджуик, когато започнаха да пристигат първите писма от Данъчната служба? Кийтън бе сигурен, че е бил. По-късно същия ден той щеше да провери данните в работното му досие.
Ами самият Пангборн? Виж той беше достатъчно умен. Освен това съвсем определено мразеше Данфърд Кийтън (Ами Останалите? Нима не го мразеха Всички?) а и познаваше доста хора в Огъста. Добре Ги познаваше. Говореше си с Тях всеки божи ден, дяволите да го вземат. Сметките му въпреки пряката линия бяха огромни.