А дали не бяха и двамата? И Пангборн, и Риджуик?
— Робинзон Крузо и неговия верен приятел Петкан — прошепна си Кийтън и се ухили зловещо. — Ако си ти Пангборн — ще съжаляваш. А ако сте и двамата — и двамата ще съжалявате. — Ръцете му неволно се свиха в юмруци. — Няма вечно да търпя това преследване. Така да знаете.
Грижливо поддържаните му нокти се забиха в дланите му, но той не го забеляза дори когато по ръката му потече кръв. Риджуик? Или Пангборн? Или пък оная фригидна кучка Мелиса Клатербък, която отговаряше за финансите в Общината, или пък Бил Фулертън, неговия заместник (Кийтън беше убеден, че Фулертън драиа да се докопа до мястото му и няма да се успокои, докато не го получи)…
А може би пък всички заедно?
Изпусна въздуха си в дълга, измъчена въздишка и остави замъглено петно на стъклото пред него. Най-важното бе какво можеше да направи за петте дни, които оставаха до 17 октомври.
Отговорът бе съвсем прост: нямаше и представа.
2
Животът на Данфърд Кийтън като млад бе строга поредица от черно и бяло и това идеално го устройваше. На четиринадесет бе започнал да учи в гимназията на Касъл Рок и се бе хванал да работи почасово в автосалона на баща си — помагаше на демонстраторите и лъскаше изложените модели. „Кийтън Шевролет“ бе една от най-старите лизингови къщи на „Шевролет“ в Нова Англия и ключова единица във финансовата структура на фамилията Кийтън. Структура, която наистина бе стабилна и значима, поне до съвсем скоро.
През четирите години в гимназията той бе Бъстър за почти всички. Записа се в курсове по търговия, поддържайки среден успех, почти еднолично управляваше ученическия комитет и след като завърши, замина за Трейнър Бизнес Колидж в Бостън. В Трейнър успехът му бе отличен и той завърши три семестъра по-рано. Когато се върна в Касъл Рок, първата му работа бе да покаже на всички, че времето на Бъстър е отминало.
Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден преди десетина години Стив Фрейзиър не го заведе в Люистън. Именно тогава започнаха бедите. Именно тогава черно-белият му живот започна да се изпълва с все по-тъмни нюанси на сивото.
Никога не бе залагал — нито като Бъстър от гимназията на Касъл Рок, нито като Дан от Трейнър Бизнес Колидж, нито като господин Кийтън от „Кийтън Шевролет“ и Градската управа. Доколкото му бе известно, никой от семейството му не се бе увличал по хазарт. Дори не си спомняше като дете да е играл на невинни игрички като „ези-тура“ например. Не че имаше табу върху тези неща, но просто никой не ги вършеше. Кийтън не се бе обзалагал за нищо, докато не отиде на конните състезания в Люистън. Никога не се бе обзалагал, а и никога не бе изпитвал необходимост да го прави. Конните надбягвания в Люистън бяха последното нещо, от което Данфърд Кийтън имаше нужда. И единственото, което допринесе за неговата разруха.
По онова време той беше трети в йерархията на Градската управа. Стив Фрейзиър, покойник вече пет години, бе главен градски съветник. Кийтън и Фрейзиър отидоха „до града“ (пътуванията до Люистън винаги бяха наричани така) заедно с Бъч Нидоу, отговорник по социалните въпроси в Общината и Хари Самюелс, който бе член на Управата, откакто бе станал пълнолетен и сигурно щеше да умре такъв. Поводът бе щатската конференция на общинарите на тема финансовото подпомагане между общините. Именно това финансово подпомагане впоследствие щеше да изяде главата на Кийтън. Без него той отдавна щеше да бъде принуден сам да си изкопае гроба, а с него си осигури непрекъснат приток на средства.
Конференцията беше двудневна. Вечерта между двете заседания Стив предложи да излязат и да се позабавляват в големия град. Бъч и Хари отказаха. Кийтън също нямаше особено желание да прекара вечерта със Стив Фрейзиър — стар, дебел самохвалко, с лоясал мозък — но все пак отиде. Щеше да го направи дори и ако Стив бе предложил да обиколят деветте кръга на ада. Все пак той бе главният градски съветник. Хари Самюелс би бил доволен до края на живота си да вегетира като втори, трети, дори четвърти в йерархията, Бъч Нидоу отдавна бе изказал намерението си да се оттегли след края на мандата си… но Данфърд Кийтън имаше амбиции и Фрейзиър, досаден или не, бе ключът към осъществяването им.
И така тръгнаха. Минаха най-напред през бар „Мелиса“. Над вратата висеше табела: „ВЕСЕЛИ СЕ В «МЕЛИСА»!“ и Фрейзиър наистина здравата се развесели, пиейки количества уиски, на които и шотландците биха завидели, и подсвирквайки на стриптизьорките, в по-голямата си част застаряващи, дебели и тромави. Кийтън с досада осъзна, че му предстои много дълга вечер.