Но после отидоха на хиподрума и всичко се промени. Пристигнаха за петата обиколка и Фрейзиър сбута протестиращия Кийтън към касите за събиране на облози, като овчарско куче, което прибира заблудена овца в стадото.
— Стив, изобщо не разбирам от…
— Няма значение! — отвърна весело той и обля с алкохолни пари лицето му. — Ще извадим късмет тази вечер, Бъстър. Чувствам го!
Кийтън нямаше никаква представа как се залага, а непрекъснатото дърдорене на Фрейзиър му пречеше да чуе какво казват хората от опашката, когато застанат пред гишето.
Когато дойде неговият ред, той подаде петдоларова банкнота на касиера и каза:
— Номер четири.
— Печели, класира се или пада? — попита касиерът, но Кийтън не беше в състояние да отговори.
Онова, което виждаше зад касиера, беше невероятно. Трима чиновници брояха и разпределяха на пачки купища банкноти. Кийтън за пръв път през живота си виждаше толкова много пари на едно място.
— Печели, класира се или пада? — нетърпеливо повтори касиерът. — Хайде, приятел, това да не ти е градската библиотека.
— Печели — отвърна.
Нямаше и най-беглата представа какво значи „класира се“, нито пък „пада“, но виж „печели“ му бе съвсем ясно.
Касиерът му върна някакъв билет и ресто от три долара в банкноти от два и един. Кийтън загледа с любопитство двудоларовата банкнота. Знаеше естествено, че съществува такава емисия, но никога не беше попадал на нея. На банкнотата бе ликът на Томас Джеферсън. Интересно! Всъщност всичко беше интересно — миризмата на коне, пуканки и ядки, забързаните тълпи, атмосферата на напрегнатост. Наоколо всичко бе някак будно — състояние, което Кийтън познаваше и с което без усилие се сля. Такава будност той често бе усещал в себе си, но за пръв път я срещаше сред толкова много хора. Данфърд „Бъстър“ Кийтън, който рядко се чувстваше част от каквото и да било, сега усети, че е погълнат от атмосферата наоколо. Изцяло погълнат.
— „Мелиса“ пасти да яде пред това тук — каза той на Фрейзиър.
— Да и надбягванията с колесници си ги бива — отвърна Фрейзиър. — Но никога няма да стигнат нивото на истинската езда. Както и да е. Хайде, ела да се качим на трибуните. На кой кон заложи?
Кийтън не си спомняше и трябваше да провери на билета.
— Четвърти номер.
— Класира се или пада?
— Ъъъ… печели.
Фрейзиър поклати глава с добронамерена надменност и го потупа по рамото.
— „Печели“ е кофти залог, Бъстър. Кофти е дори и предвижданията да казват, че не е. Но нищо, ще се научиш.
И той наистина се научи.
Някъде иззвъня звънец, чието пронизително дрънчене го накара да подскочи. От високоговорителите се разнесе вик: „Ииии… Старт!“ Тълпата зарева оглушително и Кийтън почувства как по тялото му пробяга внезапен ток. Фрейзиър го сграбчи с едната ръка за лакътя, а с другата си запробива път през тълпата. Когато се изкачиха на трибуната, оставаха по-малко от двадесет метра до финала.
Коментаторът обявяваше лидерите — номер седем, Любима, водеше в първата обиколка, следвана от номер осем. Степ, на второ място и номер едно, Как си, на трето. Номер четири се казваше Абсолют — най-тъпото име за кон, което Кийтън някога бе чувал — и беше на шесто място.
Това нямаше ни най-малко значение за него. Той бе завладян от препускащите коне, от козината им, лъснала на светлината на прожекторите, от тътена на колелата, от ярките екипи на жокеите.
Щом конете навлязоха в последната права отсечка, Степ започна да притиска Любима за първото място. Любима загуби темпото и Степ профуча покрай нея. В същото време Абсолют започна да набира скорост по свободното пространство встрани. Още преди ехтящият глас на коментатора да изкрещи новината над трибуните, Кийтън видя развитието и изобщо не усети лакътя на Фрейзиър, които го ръгаше в ребрата, нито пък чу виковете му: Това е твоят кои, Бъстър! Има шанс да спечели!
Когато конете профучаха покрай мястото, където стояха двамата, целият хиподрум зарева. Кийтън отново усети, че го удря ток, но този път не бе просто искра, а цяла електрическа дъга. И зарева заедно с тълпата.
— Абсолют! — крещеше. — Хайде, Абсолют! Давай кучи сине, тичай!
— Бягай! — викна и Фрейзиър през смях, от който по страните му се стичаха сълзи. — Не се казва „тичай“, Бъстър.
Кийтън не му обърна внимание. Той беше в друг свят. Пращаше мозъчни вълни към Абсолют, пращаше му телепатична сила по въздуха.
— Степ и Как си са напред — прокънтя напевният глас на коментатора. — Абсолют набира скорост преди последните метри…