Конете се приближаваха сред облаци прах. Абсолют препускаше с извита шия и изпъната напред глава, краката й се движеха с шеметна бързина. Тя се стрелна напред и надмина Степ и Как си точно пред Кийтън и Фрейзиър. Бързо увеличи дистанцията и след миг премина финиш-линията.
Когато изписаха предвижданията на таблото, Кийтън попита Фрейзиър какво означават цифрите. Той погледна билета му, после таблото и многозначително подсвирна с уста.
— Изкарах ли си парите? — попита притеснен Кийтън.
— Бъстър! Та ти изкара много повече. Шансовете на Абсолют са били едно към тридесет.
Когато напусна хиподрума същата вечер, бе изкарал малко повече от триста долара. Така се роди неговата страст.
3
Той взе сакото си от закачалката в ъгъла на кабинета, навлече го и понечи да си върви, но на вратата спря. Обърна се и разгледа стаята. На стената срещу прозореца имаше огледало. Кийтън дълго го гледа, помисли известно време застана пред него. Беше чувал, че Те използват огледала — не беше вчерашен.
Долепи лице до стъклото, без да обръща внимание на отражението на бледото си лице, закри очите си от светлината и се взря да търси камера от другата страна. Да търси Тях.
Не видя нищо.
После отстъпи назад, обърса с безразличие изпотеното петно на стъклото и излезе от кабинета.
Засега нямаше нищо. Което изобщо не означаваше, че не може да дойдат още тази вечер, да извадят огледалото му и да го сменят със стъкло с едностранна видимост. За Преследвачите шпионството бе просто инструмент за практикуване на занаята. Явно ще трябва да проверява огледалото всеки ден.
— Колко му е! — каза той на празния коридор. — Ще видите, че мога да го правя и по-често.
Еди Уорбъртън миеше пода във фоайето и дори не вдигна глава, когато Кийтън мина покрай него.
Колата на съветника беше паркирана отзад, но той нямаше настроение да шофира. Чувстваше се така объркан и притеснен, че сигурно щеше да забоде кадилака в нечия витрина, ако се опиташе да го кара. Със затормозената си глава, дори не можеше да осъзнае, че се движи в посока, обратна на дома му. В събота, в седем и петнадесет сутринта, той бе единственият човек по улиците на провинциалния Касъл Рок.
Мисълта му се върна към онази първа нощ на хиподрума в Люистън. Всичко му изглеждаше толкова нормално тогава. Стив Фрейзиър бе изгубил тридесет долара и обяви, че си тръгва след деветата обиколка. Кийтън му отвърна, че ще остане още малко. Кога си бе тръгнал Стив, той дори и не забеляза. Само по едно време установи колко е приятно никой да не го ръга в ребрата и да му вика Бъстър това, Бъстър онова. Мразеше този прякор. Стив естествено го знаеше и именно затова го използваше.
На следващата седмица отиде отново, този път сам. И загуби шестдесет долара от предишната си печалба. Не че го беше грижа. Макар често да мислеше за огромните суми, които се трупаха зад касите, не парите го привличаха в Люистън. Те бяха просто един сувенир, който човек отнася със себе си колкото да удостовери, че е бил там, че е станал, макар и за малко, част от голямото шоу. Онова, което го теглеше, бе невъобразимото въодушевление, завладяващо тълпата след сигнала за старт, когато портите се отворят с трясък и коментаторът изреве: „Ииии… Старт!“ Тези крясъци, този рев на тълпата, който нарастваше с всяка обиколка и ставаше истеричен в отсечката преди финала, бе единственото, от което се интересуваше. То бе толкова живо, толкова истинско, че…
… му се струваше опасно.
И той реши, че трябва да стои настрана от него. Животът му бе старателно планиран. Щеше да стане главен градски съветник след оттеглянето на Стив Фрейзиър, а после, след шест-седем години, щеше да се кандидатира за депутат в парламента на щата. А след това, кой знае? Дори Сенатът не бе недостижим за един способен, амбициозен и… разумен мъж. Именно там бе основният проблем. Кийтън не го осъзна веднага, но си даде сметка за него достатъчно рано, за да го предотврати. Хиподрумът бе място, където хората плащаха, взимаха билетче… и малко по малко се лишаваха от здравия си разум. Дан бе станал свидетел на твърде много лудост в собственото си семейство, за да остане безразличен към влиянието, което Люистън упражняваше върху него. Страстта му към конните състезания бе кладенец с хлъзгави стени, звяр със скрити зъби, заредено оръжие без предпазител. Когато застанеше на трибуната, той знаеше, че няма да си тръгне, преди да види и последното състезание за вечерта. Беше се опитвал. Веднъж почти стигна до изхода, но нещо, скрито дълбоко в съзнанието му, нещо могъщо, енигматично и животинско взе връх над него и накара краката му сами да се върнат назад. Кийтън се ужасяваше при мисълта, че може да разбуди това животно докрай. Искаше му се да е в състояние да го приспива винаги.