И три години наистина успяваше. А после, през 1984, Стив Фрейзиър излезе в пенсия и Кийтън бе избран за главен градски съветник. С това започнаха и проблемите му.
Отиде на хиподрума да отпразнува победата си и тъй като все пак празнуваше, реши да отприщи страстите си. Подмина двудоларовите и петдоларовите гишета и отиде направо на гишето за десетдоларови залози. Същата вечер загуби сто и шестдесет долара — сума, която едва ли можеше да преглътне с лекота, но която все пак можеше да си позволи.
Следващата седмица отиде отново с намерението да си върне онова, което бе загубил. Искаше да се раздели с хиподрума на чисто. И почти успя. Почти — това бе ключовата дума. Както когато почти стигна до изхода. При следващото си идване загуби двеста и десет долара. Това бе разход, който жена му не можеше да не забележи. И Кийтън реши да вземе някой и друг долар от касата на Общината, за да запълни дупката от най-сериозната си загуба. Сто долара. Нищо пари!
От този момент нататък всичко се обърка. Кладенецът наистина бе хлъзгав и веднъж попаднал в него, човек бе обречен. Дори да успееше да се захване за стените и да забави падението си, това можеше само да удължи агонията му.
Но ако в цялата тази история съществува точка, от която няма връщане, Кийтън достигна до нея през лятото на 1989. Състезанията се провеждаха по цяла нощ през лятото, а през втората половина на юли и целия август той бе непрекъснато на хиподрума. Миртъл дори си помисли, че използва конните състезания като оправдание, за да се среща с друга жена. Каква смехория! Та Кийтън не би могъл да се възбуди, дори самата богиня Диана да слезе гола от луната с табела: „ЧУКАЙ МЕ, ДАНФЪРД“ на врата. Мисълта, колко дълбоко е бръкнал в градската хазна, бе свила бедния му член до размерите на гумичка от молив.
Когато Миртъл се убеди, че наистина става дума за конни състезания, притесненията й престанаха. Страстта към залаганията държеше деспотичния й мъж далеч от къщи, а загубите, ако се съди по семейните сметки, не бяха големи. Просто Данфърд бе намерил хоби, с което да се развлича.
„Просто конни състезания“ — помисли си Кийтън, докато крачеше по Мейн Стрийт, и се засмя налудничаво.
Миртъл следеше разплащателните сметки. Мисълта, че Данфърд би могъл да посегне на срочните им влогове, където бяха всичките им спестявания, никога не й бе минавала през ума. Както и това, че съпругът й няма да сподели с нея, че „Кийтън Шевролет“ се намира пред фалит.
Тя следеше чековите книжки и сметките за домакинството.
Той беше дипломиран експерт-счетоводител.
Когато става дума за злоупотреби, един счетоводител винаги се справя по-добре… стига сметките да излязат накрая. А сметките на Кийтън започнаха сериозно да се объркват през есента на 1990. Дотогава той се бе старал, доколкото може, да държи нещата под контрол, опитвайки се да навакса на хиподрума. Беше се свързал с един букмейкър, което му даваше възможност да залага суми, по-големи от тези, които хиподрумът може да поеме.
Това обаче не промени късмета му.
А това лято Преследвачите бяха станали още по-упорити. Ако преди само си играеха с него, сега вече наистина бяха решили да го унищожат. А до деня на Страшния съд оставаше по-малко от седмица.
„Ще ги хвана аз! — заканваше се Кийтън. — Да не си мислят, че с мен е свършено. Все още крия по някой номер в цилиндъра.“
Но не знаеше какви точно са тези номера и в това бе проблемът.
„Нищо. Има начин. Знам, че има на…“
И тук мислите му прекъснаха. Той се намираше пред витрината на новия магазин и онова, което виждаше там, бе в състояние мигновено да изгони всяка друга мисъл от главата му.
Пред него стоеше правоъгълна картонена кутия в ярки цветове и картинка на капака. „Игра“ — помисли си той.
Но играта пресъздаваше конно състезание и Кийтън можеше да се закълне, че картината, на която се виждаха два жребеца, втурнали се по правия участък към финала, изобразява хиподрума в Люистън.
Играта се казваше „ПЕЧЕЛИВШИЯТ ЗАЛОГ“.
Кийтън стоя пред нея почти пет минути, хипнотизирай като дете, което гледа изложба на електрически влакчета, а после бавно мина под зелената тента да види дали магазинът работи в събота. На вратата наистина имаше табелка, но на нея се четеше една-единствена дума. И тя естествено бе
Кийтън се вгледа недоумяващо и също като Брайън Раск преди него реши, че има някаква грешка. Магазините на Мейн Стрийт в Касъл Рок не отваряха в седем сутринта, особено в събота. И все пак той реши да опита. Хвана дръжката и тя плавно се завъртя в ръката му.