Когато отвори вратата, над главата му иззвъня малко сребърно звънче.
4
— Това не е просто игра — каза Лийлънд Гонт пет минути по-късно. — Останали сте с погрешно впечатление.
Кийтън вече седеше във високия плюшен фотьойл, в който през изминалата седмица бяха седели Нети Коб, Синди Роуз Мартин, Еди Уорбъртън, Еверет Франкъл, Майра Ивънс и още много други негови съграждани, и пиеше хубав ямайски чай. Гонт, който изглеждаше учудващо приятен за чужденец, бе настоял да го почерпи, а сега се навеждаше зад витрината и внимателно изваждаше кутията. Беше облечен във виненочервен смокинг, излъчваше невероятна чистота, а на главата му всеки косъм си беше на мястото. Беше му обяснил, че има навика да отваря по никое време, защото страдал от безсъние.
— Още от младини — бе казал той с нотка на съжаление, — а това бе преди много, много години.
На Кийтън човекът му изглеждаше свеж като печурка, като се изключат очите, които бяха толкова кръвясали, сякаш цветът им беше червен.
Гонт донесе кутията и я сложи на малка масичка до Кийтън.
— Всъщност кутията ми грабна окото — каза той. — Страшно ми прилича на хиподрума в Люистън. Ходя там от време на време.
— Обичате да играете, нали? — попита Гонт с усмивка.
Съветникът понечи да каже, че никога не залага, но размисли. Усмивката срещу него не беше просто приятелска, тя бе съзаклятническа и той изведнъж разбра, че срещу него стои брат по съдба. В началото, когато двамата се ръкуваха, внезапно изпита силно отвращение. Дори за миг си помисли, че стои пред своя Главен Преследвач. А това само още веднъж доказваше колко трудно успява да лавира между проблемите си.
— Играта не ми е чужда — каза Кийтън.
— И на мен за съжаление — отвърна Гонт. Зачервените му очи излъчваха пълно разбиране… или поне на него така му се стори. — Играл съм на почти всички хиподруми от Атлантика до Пасифика и съм абсолютно сигурен, че този на капака е „Лонгейкър Парк“ в Сан Диего. По-скоро беше, сега там е строителна зона.
— А-ха — кимна Кийтън.
— Но нека ти покажа това. Мисля, че ще ти хареса.
Той махна капака на кутията и внимателно извади метален хиподрум, разположен върху платформа, дълга един и широка половин метър. Приличаше на играчките, които бе имал като дете, онези евтините, произведени в Япония след войната: Пистата му представляваше умалено копие на двукилометровото трасе. На нея бяха разположени осем малки улея, а в тях, зад старт-линията, стояха осем оловни коня. Всичките бяха поставени на крехки оловни стойки, които стърчаха от основата и придържаха фигурките за коремите.
— О-хоо! — възкликна Кийтън и се усмихна.
За пръв път от седмици насам се усмихваше и това му се стори странно и неуместно.
— Още нищо не си видял, както казват хората — отвърна му собственикът и на свой ред се усмихна. — Тази машинка датира от тридесета или тридесет и пета година, господин Кийтън. Истинска антика е. Но не е просто играчка.
— Не?
— Не. Знаете ли какво е спиритично табло?
— Да. Задаваш въпроси и разни духове от отвъдното ти изписват отговорите по букви.
— Точно така. Та по времето на Депресията запалените по конните състезания вярвали, че „Печелившият залог“ е един вид спиритично табло.
Очите му, усмихнати и ведри, отново срещнаха погледа на Кийтън и той осъзна, че не може да се откъсне от тях, както не бе могъл да се измъкне от хиподрума преди края на състезанията.
— Звучи глупаво, нали?
— Да — отвърна Кийтън… но изобщо не му се виждаше глупаво. Напротив, изглеждаше му съвсем, съвсем… логично.
Гонт опипа кутията и извади миниатюрно ключе.
— Всеки път печели различен кон. Предполагам, че вътре има някакъв странен механизъм — прост, но безотказен. Вижте сега.
Той пъхна ключето в един отвор отстрани на платформата, върху която стояха конете, и го завъртя. Отвътре се чу тракане и скърцане. Когато ключето спря да се върти, Гонт го извади и попита:
— На кой номер ще заложите?
— На пети — отвърна Кийтън и се наведе напред да вижда по-добре.
Сърцето му започна да набира скорост. Чувстваше се глупаво, съзнаваше, че това е още едно доказателство за пълното му вманиачаване, но цялото онова въодушевление, което бе изпитвал толкова пъти на хиподрума, отново го завладя.
— Чудесно, аз избирам номер шест. Ще заложим ли по нещо, колкото да стане по-интересно?
— Разбира се! Колко?
— О, не пари — отвърна търговецът. — Аз много отдавна престанах да играя на пари, господин Кийтън. Те са най-безинтересният залог, който човек може да направи. Какво ще кажете да се обзаложим така — ако спечели вашият кон, аз ще ви направя услуга по ваш избор. Ако спечели моят, ще трябва вие да ми услужите.