Алън погледна в очакване към Джон и въздъхна:
— Не беше ли страхотно, а?
— Номерът е хубав — отвърна Джон, — но съм го виждал може би тридесет или четиридесет пъти.
— Ти какво ще кажеш, Еди? — подвикна шерифът. — Не е зле за провинциално ченге, а?
Еди вдигна за миг очи от охладителя и каза:
— Нищо не видях, шефе. Извинявай.
— Вие сте безнадежден случай. И двамата — въздъхна Алън. — Но това, което в момента разучавам, Джон, направо ще те хвърли в музиката.
— А-ха. Алън, наистина ли искаш да проверя тоалетните в онзи нов ресторант на Ривър Роуд?
— Наистина.
— Защо все на мене се пада гадната работа? Защо Норис не ги…
— Норис прегледа сервизните помещения на къмпинг „Хепи Трейлс“ през юли и през август. През юни аз ги проверих. Стига си се оплаквал, Джони. Просто сега е твой ред. Искам да вземеш и проби от водата. Използвай специалните торбички, които пратиха от Огъста. Мисля, че има един пакет в шкафа в коридора. Струва ми се, че ги мернах зад бисквитите на Норис.
— Ясно — отвърна Джон. — Разбрахме се. Но с риск да стана досаден, ще ти кажа, че всеки собственик на ресторант е длъжен сам да си взима пробите от кенефите. Проверих го в разпоредбите.
— Прав си, Джони, но говорим за Тими Ганън, а от това следва какво?
— Че дори да умирам от глад, няма да си купя хамбургер от „Ривърсайд“.
— Точно така! — възкликна той и потупа Джон по рамото. — Надявам се, че ще успеем да затворим бърлогата на тоя кучи син, преди някой да е умрял от натравяне.
— Гадна работа!
— Тими Ганън, какво да го правиш. Вземи пробите още тази сутрин, за да ги пратя в Хигиенната инспекция в Огъста, преди да си тръгна довечера.
— Какви са ти плановете тази сутрин? — попита Джон. Алън свали ръкавите си и се закопча.
— Точно сега смятам да отида до „Неизживени спомени“. Искам да се запозная с господин Лийлънд Гонт. Ако се съди но Поли, той трябва да е доста впечатляващ, а доколкото чувам, не само тя мисли така. Ти срещал ли си го?
— Още не. Макар че на два пъти минавах покрай магазина. На витрината имаше доста интересни работи.
Двамата минаха покрай Еди, който се бе съсредоточил да лъска голямата стъклена бутилка на охладителя и дори не ги погледна, сякаш се бе затворил в някаква собствена вселена. Ала щом вратата хлопна зад гърбовете им, той заряза работата си и се втурна към телефона.
7
— Да, добре… да… да… разбирам.
Лийлънд Гонт стоеше зад касата и говореше по безжичния си телефон, а на лицето му бе изписана странна усмивка — тънка като нова луна.
— Благодаря ти, Еди. Много ти благодаря.
Тръгна към завесата, която делеше търговската от складовата част на магазина, наведе се вътре и извади някаква табела.
— Да, вече може да си тръгваш… да… бъди сигурен, че няма да забравя. Никога не забравям лица и услуги, Еди, и затова много мразя да ми припомнят и двете. Довиждане.
Гонт натисна бутона, преди да изчака отговора, сви антената и пусна апарата в джоба на смокинга си. Над вратата на магазина отново бе спусната щора. Той се пресегна между нея и стъклото и свали табелката, на която пишеше:
Сложи на нейно място онази, която бе взел от склада, и застана зад витрината в очакване на Алън Пангборн.
Не след дълго шерифът пристигна. Огледа витрината, преди да пристъпи към вратата, и дори долепи нос до стъклото, за да погледне вътре. Собственикът стоеше точно срещу него със скръстени ръце, но той не го видя.
Още в първия миг господин Гонт си даде сметка, че лицето на Пангборн не му харесва. Това далеч не го изненадваше. Способността му да чете по лицата бе дори по-силна от тази да ги запомня, а онова, което се четеше в това лице, бе ясно изписано и някак опасно.
Лицето на Пангборн изведнъж се промени — очите му се ококориха, оформените му устни се свиха до тънка линия. Гонт внезапно почувства силен и толкова нехарактерен страх.
„Вижда ме!“ — помисли си, макар да знаеше, че това е невъзможно.
Шерифът отстъпи крачка назад… и се засмя. Той веднага разбра какво се бе случило, но това ни най-малко не смекчи първоначалната му ненавист към Пангборн.
— Разкарай се оттук, шерифе — прошепна той. — Махай се и ме остави на мира.
8
Алън дълго стоя и гледа във витрината на „Неизживени спомени“, но така и не успя да проумее за какво точно е цялата дандания. Беше говорил с Розали Дрейк малко преди да отиде при Поли предишната вечер, и по нейните думи „Неизживени спомени“ бе „Тифани“ на северна Нова Англия. Само дето порцелановият сервиз на витрината изобщо нямаше вид на безценен уникат — някои от чиниите бяха нащърбени, по други се виждаха пукнатини…