„Както и да е, вкусове разни! — помисли си Алън. — Този порцелан сигурно е на сто години и струва цяло състояние, а аз съм просто прекалено тъп, за да разбирам от тия работи.“
Той сви длани над очите си, за да погледне отвъд витрината, но там едва ли имаше какво да се види — лампите бяха угасени, а салонът бе пуст. И тогава изведнъж му се стори, че съзира нещо — някаква странна, прозрачна фигура, която го наблюдаваше с призрачен, зловещ интерес, Алън отстъпи крачка назад, преди да осъзнае, че всъщност вижда собственото си отражение в стъклото. Засмя се. После извърна поглед от витрината и пристъпи към вратата. Щорите зад стъклото бяха спуснати и над дръжката висеше написана на ръка табелка:
Алън извади портфейла от задния си джоб, измъкна една своя визитна картичка и нахвърли кратко съобщение на гърба:
Уважаеми господин Гонт,
Минах в събота сутрин да ви поздравя с добре дошъл. Съжалявам, че се разминахме. Надявам се, че ви харесва Касъл Рок! Ще намина отново в понеделник. Може би ще имаме възможност да пийнем по чаша кафе заедно. Ако има нещо, което мога да направя за вас, телефоните ми — домашен и служебен — са от другата страна на картичката.
После се наведе, пъхна картичката под вратата и отново погледна към витрината, мислейки кой ли би купил този невъзможен сервиз.
Докато гледаше, изведнъж го завладя странното и необяснимо чувство, че някой го наблюдава. Огледа се. Единственият човек наоколо бе Лестър Прат, който залепяше поредния афиш и изобщо не гледаше към него.
Алън сви рамене и тръгна обратно към сградата на Кметството. И в понеделник нямаше да е късно да се срещне с Лийлънд Гонт.
9
Господин Гонт го проследи, докато се скри от погледа му, и взе визитната картичка, която Алън бе пъхнал под вратата. Прочете внимателно текста и от двете страни и се усмихна. Шерифът смяташе да намине отново в понеделник. А това бе просто чудесно, защото той имаше намерение дотогава да му намери съвсем други занимания. Къде-къде по-други. Гонт бе срещал хора като Пангборн и преди. А от тях трябваше да се стои настрана, особено когато човек тепърва изгражда бизнеса си и набира клиентела. От хора като Пангборн му бе дошло до гуша.
Нещо е станало с теб, шерифе. Нещо, което те е направило дори по-опасен, отколкото трябваше да бъдеш. Още по лицето ти личи. Интересно, какво ли е било? Дали е нещо, което си направил, или нещо, на което си бил свидетел? А може би и двете?
Гонт стоеше зад витрината и гледаше навън, а устните бавно се изтеглиха назад, разкривайки големите му неравни зъби. Говореше тихо и спокойно, като човек, който отдавна е свикнал да бъде единственият си слушател.
— Доколкото разбирам, ти си придворен шут, скъпи ми униформен приятелю. Обичаш триковете и затова имам намерение да ти покажа няколко, преди да напусна града Сигурен съм, че ще ти харесат.
Той стисна визитната картичка в юмрука си и когато тя изцяло потъна в ръката му, между пръстите му се процеди син пламък. А когато отвори длан, макар от кожата му да се виеше дим, от картичката нямаше и следа.
— Абракадабра! — каза тихо.
10
Миртъл Кийтън за трети път застана пред вратата на кабинета на мъжа си и се вслуша в шумовете отвътре. Когато бе станала в девет същата сутрин, Данфърд вече се бе заключил вътре. Сега, в един следобед, той все още не бе излизал оттам. Когато го бе попитала дали иска да обядва, той й бе казал да се маха под предлог, че е зает.
Миртъл вдигна ръка да почука отново… но спря и се заслуша. Отвътре се чуваха странни звуци. Нещо тракаше и скърцаше. Нещо, което й напомняше за часовника с кукувица, който майка й бе притежавала някога.
Тя чукна леко по вратата и извика:
— Данфърд?
— Махай се! — дочу се отвътре.
Гласът бе възбуден, но тя не можеше да определи дали от въодушевление или от страх.
— Данфърд, добре ли си?
— Да, по дяволите! Махай се! След малко ще изляза.
Тракане и скърцане. Скърцане и тракане. Звуковете бяха прекалено странни — като пясък в миксер. Плашеха я. Притесняваше се Данфърд да не изпадне в нервна криза. Та той се държеше толкова особено напоследък.
— Данфърд, искаш ли да отида до хлебарницата и да ти купя малко понички?
— Да! — извика той. — Да! Понички! Тоалетна хартия! Кърпички! Върви където искаш! Купи каквото искаш! Само ме остави на мира!