Тя постоя притеснено до вратата, повъртя се, помисли очука отново, но се отказа. Вече съвсем не беше сигурна, че иска да разбере какво прави Данфърд в кабинета си. Дори се съмняваше, че иска той да отвори вратата.
Затова нахлузи обувките си, метна дебелото си есенно палто — навън бе слънчево, но студено — и излезе да изкара колата. После се спусна до областната фурна в края на Мейн Стрийт и купи половин дузина понички — с мед за себе си и с шоколад и кокос за Данфърд. Надяваше се това да подобри настроението му — парченце шоколад винаги подобряваше нейното.
На връщане към дома случайно погледна към витрината на „Неизживени спомени“. Онова, което видя там, я накара да натисне и с двата крака педала на спирачката. Ако имаше някой след нея, той със сигурност нямаш да може да избегне удара.
Там, на витрината, стоеше най-прекрасната кукла, която Миртъл бе виждала през живота си.
Щората на вратата бе вдигната естествено и на табелката пишеше:
Естествено.
11
Поли Чалмърс прекара съботния следобед по изключително необичаен за нея начин — в безделие. Седеше до прозореца в люлеещия се стол и наблюдаваше случайните минувачи по улицата. Алън й се бе обадил, преди да излезе да патрулира, беше й казал, че се е разминал с Лийлънд Гонт, и я бе попитал дали е добре и дали се нуждае от нещо. Тя му отвърна, че е добре и че нищо, ама нищо не и трябва.
И двете й твърдения бяха абсолютна лъжа — изобщо не се чувстваше добре и имаше нужда от една камара неща. На първо място — от лек за артрит.
Не, Поли — онова, от което се нуждаеш е малко кураж. Просто толкова, колкото да отидеш при мъжа, когото обичаш, и да му кажеш: „Алън, спестих ти част от истината за времето, в което отсъствах от Касъл Рок, и напълно излъгах за онова, което се е случило със сина ми. Сега те моля за прошка и искам да ти разкажа истината.“
Така изглежда лесно. Трудното идва, когато трябва да погледнеш в очите мъжа, когото обичаш. Когато трябва да намериш ключ, който да отвори сърцето ти, без да го разкъса на кървави, болезнени късове.
Болка и лъжи, лъжи и болка — две състояния, около които животът й открай време се въртеше.
Как си днес. Поли?
Добре, Ал, благодаря ти.
А всъщност изпитваше ужас. Не че ръцете я боляха толкова много — напротив, почти й се искаше болката да е по-силна. Просто защото дори нечовешката болка бе по-поносима от неизвестността.
Днес, малко след обяд, Поли бе усетила в ръцете си едва доловима гореща тръпка, почти вибрация. Тя образуваше парещи кръгове около ставите и в основата на палците й, акумулираше се под ноктите й в малки извивки, грозни като безизразни усмивки. Бе се чувствала така и преди и отлично знаеше какво означават тези тръпки. Щеше да я сполети онова, което леля й Бети, страдаща от същия артрит, наричаше лоша поличба.
„Когато ръцете ми започнат да тръпнат като наелектризирани, знам, че е време да пускам кепенците“ — бе казала Бети и сега Поли отчаяно се мъчеше да последва съвета й.
Навън две момчета тичаха по средата на улицата и си подаваха пасове. Едното от тях подхвана топката с глава, но тя отскочи встрани и падна в нейния двор. Момчето хукна да я гони, видя Поли на прозореца и й помаха с ръка. Тя понечи да отвърне на поздрава му и болката за миг лизна ръката й като огнен език. После отмина внезапно, както бе и дошла, и след нея остана пак онази гореща тръпка.
Истинската болка щеше да дойде с времето си и Поли нямаше да бъде в състояние да промени нищо. Виж, с лъжите, които бе казала на Алън за Келтън бе съвсем друго.
„Не че истината е толкова непоносима, шокираща или грозна — мислеше си тя. — Не че Алън не знае, че съм го излъгала. Напротив, сигурен е, разбрах го по очите му. Тогава защо ти е толкова трудно, Поли? Защо?“
Отчасти заради артрита, отчасти заради лекарствата, на които все по-често се осланяше — те замъгляваха мислите й притъпяваха рационализма й, правеха най-изчистените и прави ъгли да изглеждат неестествено разкривени. Другата пречка бе болката на самия Алън… и откровеността, с която той я сподели. Разкри се пред Поли спокойно и без никакво колебание.
Чувствата му в навечерието на нелепия инцидент, който отне живота на Ани и Тод, бяха объркани и противни, примесени с цяла палитра отрицателни емоции, но той все пак не се поколеба да ги сподели. Направи го, защото искаше да разбере повече за душевното състояние на Ани… но и защото да играе с открити карти, бе част от неговата природа.
Поли се страхуваше как би се почувствал да разбере, че тя не винаги е в състояние да играе открито и че сърцето й, също като ръцете, е попарено от ранна скреж.