„Трябва да му кажа — рано или късно ще го направя. Но от това не ми става по-леко, нито пък обяснява защо изобщо го излъгах. В края на краищата не съм убила сина си…“
Тя въздъхна, почти простена и се намести в стола си. Огледа се за момчетата, които играеха футбол, но те си бяха отишли. Поли се отпусна назад и затвори очи.
12
Не беше първото момиче, което забременява след невинна среща по вечерно време, нито пък последното, което се скарва с родители и близки вследствие на случилото се. Всички искаха от нея да се омъжи за Пол „Дюк“ Шийън — онзи, от когото бе забременяла. Тя заяви, че няма да го направи, дори Дюк да е единственият мъж на земята. Това бе самата истина, но онова, което от гордост не можеше да сподели с родителите си, бе, че той също не искаше да се ожени за нея — най-близкият му приятел й бе казал, че панически се подготвя да влезе във флота, щом навърши осемнадесет… тоест след по-малко от шест месеца.
— Да видим дали съм те разбрал правилно — каза Нютън Чалмърс и окончателно разруши паянтовия мост между себе си и дъщеря си. — За чукане беше добър, а за съпруг — не. Така ли?
Поли понечи да избяга от къщата, но майка й я спря.
— След като не иска да се омъжи за момчето — каза Лорейн Чалмърс със спокойния си, разумен глас, който години наред бе изкарвал Поли извън нерви, — тогава ще се наложи да я пратим при леля й Сара в Минесота. Ще останеш в Сейнт Клауд, докато се роди детето, а после ще го остави за осиновяване.
— Знам защо искате да ме отпратите — каза тя. — Заради леля Евелин. Страх ви е, че ако тя разбере за детето, ще ви отпише от завещанието си. Всичко опира до парите, нали? А за мен изобщо не ви е грижа. Пет пари не давате за м…
Зад спокойния и разумен глас на Лорейн Чалмърс винаги се бе спотайвал суров нрав. Тя зашлеви дъщеря си през лицето и окончателно разруши паянтовия мост между себе си и нея.
И много-много отдавна, през юли 1970, Поли избяга от къщи.
Спря се чак в Денвър, където започна работа и зачака детето. Роди го в една благотворителна клиника, която пациентите наричаха „Нийдъл Парк“, с твърдото намерение веднага да го остави за осиновяване. Но нещо — може би допирът с него, когато акушерката го положи в ръцете и след раждането — я накара да промени решението си.
Кръсти момченцето Келтън, на дядо си по бащина линия. Мисълта, че си взима детето, малко я плашеше, защото бе свикнала да се възприема като практично и разумно момиче, а нищо от онова, което й се бе случило през последната година, не прилягаше към това определение. Първо практичното и разумно момиче бе забременяло без брак по време, когато практичните и разумни момичета просто не правеха такива неща. След това бе избягало от къщи и бе родило детето си в един съвсем непознат град. А като капак на всичко, същото онова практично и разумно момиче бе решило да задържи детето си и да го отведе със себе си в едно бъдеще, което не само не виждаше, но дори не можеше да си представи.
Поне не взимаше детето си от инат или за да прави напук на някого. Просто се оказа завладяна от обич — най-простото, най-силното и най-всеопрощаващото от всички чувства.
Продължи живота си. Не — двамата продължиха живота си. Тя върши известно време каква ли не черна работа, докато накрая двамата се озоваха в Сан Франциско — градът, който вероятно от самото начало е бил нейна цел. В лятото на 1971 той бе нещо като Мека на хипитата. Хълмовете му даваха убежище на всевъзможни чудаци и групари.
Според песента на Скот Макензи, която бе популярна по онова време, лятото в Сан Франциско бе създадено за любов. Поли Чалмърс, която дори човек с богато въображение не би определил като хипи, някак си се бе разминала с любовта. Сградата, която тя и Келтън обитаваха, гъмжеше от изпотрошени пощенски кутии и битници, които носеха знака на мира по вратовете си, но до един държаха автоматични ножове в мърлявите си мотористки ботуши. Най-честите посетители в квартала бяха призовчици, съдия-изпълнители или ченгета. Много ченгета — никой не ги обиждаше направо в лицето — те също бяха пропуснали любовта и бяха бесни от това.
Поли подаде молба за социална помощ и установи, че не е живяла достатъчно дълго в Калифорния, за да я получи. Днес положението може би е друго, но през 1971 в Сан Франциско животът на млада самотна майка бе така труден, както и където и да било другаде. Тя подаде документи за помощи към Службата за подпомагане на деца в затруднено положение и зачака с надеждата, че нещо ще се получи. Келтън не пропускаше нито едно хранене, но тя самата живееше в лишения — една кльощава млада жена, често гладна и винаги уплашена, жена, която днешните й приятели едва ли биха познали. Спомените й от тези първи години на Западния бряг, спомени, захвърлени в дълбините на съзнанието й като стари дрехи в прашасал таван, бяха изкривени и гротескни сенки от един кошмар.