А не се ли криеше именно в това причината да премълчи пред Алън истината за всичките тези години? Дали пък просто не я беше страх да ги извади на повърхността? Не беше единствената, преживяла кошмарните последствия на собствения си излишен инат и криворазбрана гордост и на унищожителното лицемерие на едно общество, което с еднакъв ентусиазъм възхвалява триумфа на свободната любов и заклеймява жените, родили без брак. Не беше единствената, но с нея бе и Келтън. Той бе нейния заложник в битката със съдбата, срещу която тя бе тръгнала в отчаян кръстоносен поход.
Най-странното бе, че положението й постепенно се подобряваше. През пролетта на 1972 най-после успя да получи социална помощ. Според обещанията първият чек трябваше да пристигне следващия месец, а когато това станеше, двамата с Келтън щяха да се преместят в по-добро жилище.
И тогава стана пожарът.
Новината дойде в ресторанта, където Поли работеше. По-късно в кошмарите й този момент се бе връщал винаги по един и същи начин — Норвил, готвачът, който непрекъснато се опитваше да я вкара в леглото си, се обръща към нея, подава й телефонната слушалка и казва: „Поли, полицията е. Искат да говорят с теб. Поли, полицията е. Искат да говорят с теб.“ И така до безкрай.
Да, искаха да говорят с нея, защото бяха извадили телата на млада жена и малко дете от горящия трети етаж на жилището й. Обгорени до неузнаваемост. Полицията знаеше кое е детето, ако Поли не беше на работа, щяха да знаят и коя е жената.
В продължение на три месеца след смъртта на Келтън тя не спираше да работи. Самотата бе страшна, влудяваща, толкова дълбока и пълна, че дори нечовешката мъка не можеше да вземе връх над нея. Накрая събра сили и написа писмо на родителите си. Каза им само, че е родила момче и то вече не е при нея. За нищо на света не бе в състояние да каже повече. Нямаше намерение да се връща вкъщи — поне не осъзнато намерение — но чувстваше, че ако не възстанови част от старите си връзки, най-същественото, най-съкровеното вътре в нея ще започне бавно да загива, както изсъхва вековно дърво, останало дълго без дъжд.
Майка й отговори веднага на пощенската кутия, която Поли бе дала като адрес. Молеше я да се върне в Касъл Рок. Да се върне у дома. Беше приложила и чек за седемстотин долара.
В комуналното жилище, в което се бе преместила след смъртта на Келтън, беше много топло и тя заряза събирането на багажа и отиде за чаша студена вода. Докато я пиеше, осъзна, че се готви да замине за дома, без изобщо да се замисли, просто защото майка й бе поискала. А това със сигурност беше грешка. Животът й се бе объркал именно поради подобна необмисленост, а не заради малката пишка на Дюк Шийнън.
И тя седна на тясното си легло на самотник и внимателно обмисли всичко. Мисли дълго и задълбочено. Накрая анулира чека и написа писмо на майка си. То беше кратко, по-малко от една страница, но й отне почти четири часа. Тя написа:
„Искам да си дойда, или поне ще се опитам, но ако се върна, не искам да се ровим в стари кокали и да ги глозгаме отново. Не знам дали това, което ми се ще да направя — да започна нов живот на старо място — изобщо е възможно, но съм решена да опитам. Затова предлагам да си пишем известно време — ти и аз, аз и татко. Забелязала съм, че е по-трудно да си ядосан или обиден на хартия, затова нека си поговорим малко така, преди да го направим лично.“
И те си говориха така близо шест месеца, докато един ден през януари 1973 господин и госпожа Чалмърс не се появиха на вратата с куфари в ръка. Заявиха, че са регистрирали в хотел „Марк Хопкинс“ и няма да си тръгнат за Касъл Рок без нея.
Поли обмисли предложението, раздирана от всевъзможни чувства — яд от това, че родителите й могат да бъдат толкова авторитарни, гротескно въодушевление от тази мила и толкова наивна авторитарност и ужас, че въпросите, които тя така старателно бе отбягвала в писмата си, сега ще бъдат поставени ребром.
Обеща им да излезе на вечеря с тях, но нищо повече — другото щеше да почака. Баща й каза, че са платили стаята само за една нощ.
„Ще удължиш резервацията, тогава“ — отвърна му Поли. Искаше й се да поговори с тях колкото се може повече, преди да вземе окончателно решение. Това бе втори тур на теста, на който ги бе подлагала в писмата си. Но тази първа нощ се оказа единствена за тях. Тя бе и последната, в която Поли видя баща си жив и здрав, а почти през цялото време бе изпитвала към него само неистов гняв.