Старите спорове, така лесни за избягване в писмата, започнаха с нова сила още преди тримата да изпият аперитива си. Отначало изстрелите бяха пробни, но с всяка следваща глътка, която баща й изпиваше, постепенно се превърнаха в истинска канонада. Искрата бе запалена, когато той каза, че Поли е получила своя урок и вече е време томахавката на войната да бъде заровена. Госпожа Чалмърс наля масло в огъня с онзи неин спокоен и разумен глас. Къде е бебето, скъпа? Можеш поне това да ни кажеш. Оставила си го при Сестрите, предполагам.
Поли отдавна познаваше тези гласове и онова, което те искаха да кажат. Гласът на баща й изразяваше желанието му отново да установи контрол. На всяка цена. Гласът на майка й демонстрираше обич и загриженост по единствения възможен за нея начин — чрез извличане на информация. Тези гласове, така познати, обичани и ненавиждани, разпалиха в нея онзи стар и необуздан гняв.
Тримата напуснаха ресторанта по средата на основното ястие, а на следващия ден господин и госпожа Чалмърс излетяха за Мейн сами.
След тримесечна пауза кореспонденцията, макар и колеблива, започна отново. Госпожа Чалмърс писа първа, извинявайки се за ужасната вечер. Молбите за връщане у дома бяха престанали. Това изненада Поли… и я изпълни с необяснима, но силна тревога. Имаше чувството, че майка в края на краищата се е отказала от нея. При дадените обстоятелства подобни чувства бяха нелепи и егоистични, но този факт едва ли можеше да ги промени.
„Предполагам, че имаш своите доводи, бе писала майка й. На нас с баща ти ни е трудно да го приемем, защото ние все още гледаме на теб като на нашето малко момиче. Мисля, че той се уплаши, като те видя толкова хубава и толкова зряла. Затова не трябва да го виниш, че се държа така. Той не се чувства добре напоследък. Стомахът отново го мъчи. Лекарят казва, че е от жлъчката и като се съгласи да му я оперират, всичко ще се оправи, но аз се притеснявам за него.“
Поли отговори със същия помирителен тон. Това й се удаваше къде-къде по-лесно сега, когато се бе записала в бизнес курсове и окончателно бе отложила завръщането си в Мейн по обективни причини. А после, в края на 1975, дойде телеграмата — кратка и брутална: БАЩА ТИ УМИРА ОТ РАК. МОЛЯ ТЕ, ЕЛА СИ. С ОБИЧ, МАМА.
Когато Поли пристигна в болницата в Бриджтън, той все още бе жив. Главата й се въртеше от старите спомени, които познатите места бяха извикали в съзнанието й. На всеки завой по пътя от летището в Портланд, през хълмовете и равнините на западен Мейн все едно и също изникваше в мислите й: „Когато за последен път видях тези места, бях още дете!“
Нютън Чалмърс лежеше сам в стая и лавираше между живота и смъртта с тръбички в носа и апарати, вкупчени в хищен полукръг около него. Почина три дни по-късно. Бе имала намерение веднага да замине за Калифорния — където вече почти се чувстваше като в свой дом — но четири дни след погребението на баща й майка й получи тежък сърдечен удар и осакатя.
Поли се премести в Касъл Рок и в продължение на три месеца и половина се грижи за парализираната си майка сънувайки всяка нощ готвача Норвил. Всяка нощ той отново и отново се обръщаше към нея, подаваше й телефона с дясната си ръка, онази, на която бе татуиран орел и думите: СМЪРТ ПРЕДИ БЕЗЧЕСТИЕ, и казваше: „Искат да говорят с теб, Поли, полицията е. Искат да говорят с теб.“
Скоро майка й отново бе на крака и вече говореше как ще продаде къщата и ще се премести в Калифорния при Поли (нещо, което никога нямаше да направи, но тя не искаше да я лишава от мечтите й — беше вече зряла и малко по-толерантна). Именно тогава дойде вторият удар. И така в един мрачен следобед през март 1976 Поли се озова в гробището „Хоумланд“ заедно с леля си Евелин пред един ковчег, който стоеше на платформа до пресния гроб на баща й.
Тялото му цяла зима бе лежало в земята на Хоумланд в очакване пръстта да се слегне и да го поеме. И по някакво гротескно съвпадение, каквото никой почтен писател не би посмял да си измисли, земята погълна тленните останки на съпруга един-едничък ден преди смъртта на съпругата. Все още не бяха наредили чимовете върху последното убежище на Нютън Чалмърс, пръстта бе още рохка и гробът изглеждаше неприлично гол. Погледът на Поли непрекъснато се местеше от ковчега на майка й към гроба на баща й.
"Сякаш само бе чакала да бъде погребан както трябва" — помисли си тя.
Когато приключи службата, леля Еви я извика настрана. Единственият жив роднина на Поли стоеше до семейната гробница на Хей и Пийбоди — слаба и длъгнеста старица, облечена в черно мъжко палто и неуместно весели червени галоши, пъхнала цигара в ъгъла на устните си. Тя драсна с палец по барабана на дървена запалка, запали цигарата си, дръпна дълбоко и бързо изстреля дима в студения зимен въздух. Бастунът й, проста букова пръчка (щяха да минат три години, докато я наградят с истински бастун от бамбук като най-възрастен жител на града), стоеше побит между краката й.