Сега, седейки в люлеещ се стол от бамбук, които старата дама без съмнение би одобрила. Поли пресметна, че през онази пролет леля Еви трябва да е била на осемдесет и осем години (И още пушеше като комин!), макар да не бе изглеждала по-различно от времето, когато Поли бе малко момиче, което се надяваше да получи бонбон от явно бездънния джоб на старата леля.
Много неща се бяха променили, откакто бе заминала от Касъл Рок, но леля Еви не бе сред тях.
— Това е — каза тя с дрезгавия си, цигарен глас. — Отидоха си, Поли. И двамата.
Поли избухна в сълзи. В първия момент й мина през ум, че лелята ще се опита да я утеши и тялото й вече потръпваше от докосването на старицата. За Бога, не искаше никой да я утешава!
Нямаше място за притеснения. Евелин Чалмърс изобщо не смяташе за необходимо да се утешават страдащите, може би дори самата идея за утеха й се виждаше илюзорна. Както и да е, тя стоеше забола бастуна между червените си галоши, пушеше и я чакаше да овладее сълзите си.
Когато това стана, леля Еви попита:
— Детето — онова, за което се вдигна цялата пушилка — е мъртво, нали?
Макар ревниво да бе пазила тази тайна от всеки, Поли се улови, че кима.
— Казваше се Келтън.
— Чудесно име. — Дръпна от цигарата и бавно изпусна дима, за да го поеме отново с носа — „двойно пушене“, както го наричаше Лорейн Чалмърс. — Разбрах го още щом дойде да ме видиш, когато се върна. Видях го в очите ти.
— Стана пожар — каза Поли и я погледна. Имаше кърпичка, но тя така бе прогизнала, че я прибра в джоба си и затърка очи с юмруци като малко момиченце, което е паднало от колелото и си е ударило коляното. — Сигурно момичето, което бях наела да го гледа, е подпалило нещо.
— Сигурно — отвърна леля Еви. — Но искаш ли да ти кажа една тайна, Триша.
Поли кимна и едва доловимо се усмихна. Истинското й име беше Патриша, но всички й викаха Поли. Всички, освен леля Еви.
— Малкият Келтън е мъртъв… но ти не си. — Старата жена хвърли цигарата си встрани и я побутна с костеливия си пръст. — Ти не си. И какво смяташ да правиш.
Тя се замисли.
— Връщам се в Калифорния — каза накрая. — Само това знам.
— Това е добре за начало, но не е достатъчно. — И тогава леля Еви каза нещо, което самата Поли щеше да каже години по-късно, докато вечеряше с Алън Пангборн в „Брезите“: — Ти нямаш вина, Триша. Успяла ли си да се пребориш с това?
— Аз… Не знам.
— Значи не си. Докато не го приемеш, каквото и да правиш, където и да отидеш, ще е все тая. Няма да има шанс.
— Какъв шанс?
— Твоят шанс. Шансът да изживееш собствения си живот. Точно сега приличаш на човек, който вижда духове. Някои хора не вярват в духовете, не и аз. Знаеш ли какво представляват те, Триша?
Поли бавно поклати глава.
— Хора, които не могат да превъзмогнат миналото си. Ето това са духове. А не те — отвърна леля Еви и махна с ръка към ковчега и пресния гроб. — Мъртвите са си мъртви. Заравяме ги и там остават.
— Имам чувството…
— Знам. Чувстваш. Но не и те. Майка ти и племенникът ми не чувстват вече нищо. Нито пък малкият, който е загинал, докато си била на работа. Разбираш ли ме?
Да, разбираше я. Макар и трудно.
— Права си дето не искаш да стоиш тука, Поли — поне засега си права. Върни се там, откъдето идваш, или иди на друго място — в Солт Лейк, в Хонолулу, в Багдад, където ти хрумне. Това няма значение, защото рано или късно пак се върнеш тук. Сигурна съм, защото това място ти принадлежи, както и ти на него. Това е изписано във всяка извивка на лицето ти, в начина, по който ходиш, по който говориш, дори в начина, по който свиваш очи, когато виждаш някого за пръв път. Касъл Рок е създаден за теб и ти — за него. Затова няма за къде да бързаш. Пътят е пред теб, както е казала Библията. Но тръгни по него жива, Триша. Не бъди дух. А ако не успееш, по-добре не се връщай.
Старата жена се огледа вдървено наоколо и главата й се заклати над бастуна.
— В тоя проклет град вече има достатъчно духове.
— Ще се постарая, лельо Еви.
— Да, знам, че ще го направиш. Старанието е част от теб — каза леля Еви и се вгледа внимателно в нея. — Ти беше прекрасно дете, Триша, макар никога да не си била дете с късмет. Но какво да се прави, късметът е за глупаците. Само на него могат да разчитат, горките. Сега виждам, че още си прекрасна, а това е най-важното. Мисля, че ще успееш. — А после рязко, почти грубо: — Обичам те, Триша Чалмърс. Винаги съм те обичала.