— Добре, Алън. Съвсем добре.
14
Вече почти бе дошло време да тръгва за хиподрума.
Почти.
— Давай — прошепна Данфърд Кийтън, а потта се стичаше по лицето му като олио. — Хайде, давай! Давай!
Седеше приведен над „Печелившия залог“, бе разчистил всичко от бюрото си, за да направи място за играта, и почти цял ден не се бе откъсвал от нея. Беше изровил личния си екземпляр от „История на конните състезания: четиридесет години Кентъки Дерби“ и разигра поне тридесетина дербита, кръщавайки оловните кончета, както господин Гонт му бе показал. Онези, които носеха имената на крайните победители според книгата, неизменно излизаха първи и в играта. На всяка гонка, при всяко разиграване! Беше невероятно — толкова изумително, че едва към четири следобед той осъзна, че разиграва отдавна забравени състезания, след като същата вечер на хинодрума в Люистън щяха да се проведат поне десет нови.
Парите чакаха някой да ги спечели.
През последния час от едната страна на играта бе лежал днешният брой на местния „Дейли Сън“, разтворен на програмата за конните състезания, а от другата — лист, откъснат от джобното му тефтерче. На него с едър и разкривен почерк пишеше:
| Първа гонка | ОГНЕНАТА ДЖОАН |
| Втора гонка: | ФИЛИ ДЕЛФИЯ |
| Трета гонка: | ЧУДОТО НА ТАМИ |
| Четвърта гонка: | ИЗУМИТЕЛНА |
| Пета гонка: | ДЖОРДЖ |
| Шеста гонка: | ЛЕВЕНТ |
| Седма гонка: | КАСКО ГРЪМОТЕВИЦАТА |
| Осма гонка: | НЕНАГЛЕДЕН |
| Девета гонка: | ТИКО-ТИКО |
Часът бе едва пет следобед, а Данфърд Кийтън вече разиграваше последната гонка за вечерта. Кончетата тракаха и се носеха шеметно по пистата. Едно от тях водеше с шест дължини и прекоси финиш-линията далеч преди останалите.
Грабна вестника и отново прочете имената на тазвечершните участници. Изведнъж лицето му така засия, че той заприлича на светец.
— Малабар! — прошепна и размаха юмруци във въздуха. Моливът в едната му ръка сновеше нагоре-надолу като разхлабена игла на шевна машина. — Малабар! Тридесет към едно! Минимум тридесет към едно! Боже Господи, Малабар!
Той надраска името на листчето, хриптейки неистово, и само пет минути по-късно „Печелившия залог“ бе заключен в шкафа, а Данфърд Кийтън вече пътуваше с кадилака си към Люистън.
Девета глава
1
В десет без петнадесет в неделя сутринта Нети Коб облече палтото си и сръчно го закопча. На лицето й бе изписана непоколебима решителност. Райдър седеше на пода и гледаше стопанката си, сякаш искаше да я понита наистина ли има намерение да приключи най-после с това.
— Да, наистина — каза тя.
Райдър удари с опашка по пода, сякаш искаше да й каже: „Само така.“
— Направила съм чудесна лазаня за Поли и ще отида да й я занеса. Лампионът ми е заключен — този път съм сигурна и няма да се връщам по сто пъти да го проверявам. Няма да позволя на оная лудата полякиня да ме държи като затворник в собствената ми къща. Ако я срещна на улицата, ще й дам да се разбере! Предупредила съм я!
Трябваше да излезе. Крайно време беше. Не бе напускала къщата от два дни и бе започнала да осъзнава, че колкото повече го отлага, толкова по-трудно ще й бъде да го направи. Колкото по-дълго държеше щорите спуснати, толкова по-невъзможно щеше да й бъде да ги вдигне отново. Вече усещаше как позабравеният страх бавно се промъква.
Затова стана рано сутринта — в пет! — и направи чудесна лазаня за Поли, точно както тя я харесваше — с много спанак и гъби. Гъбите бяха от консерва, защото не бе посмяла да излезе на пазар предишната вечер, но и с тях лазанята стана хубава. Сега седеше на плота, покрита с алуминиево фолио, и чакаше някой да я занесе.
Нети взе тавата, прекоси дневната и застана на вратата.
— Бъди добро момче, Райдър. Ще се върна до час. Освен ако Поли не реши да ме почерпи кафе, тогава може и да се позабавя. Но всичко ще бъде наред, не се притеснявай. Не съм сторила нищо на чаршафите на тая луда полякиня, а ако тя ме срещне, ще й дам да се разбере.
Райдър джафна веднъж, колкото да покаже, че е разбрал и й вярва.
Тя отвори вратата и погледна навън. Нищо. Форд Стрийт бе пуста, както само провинциална улица може да бъде в неделя сутрин. В далечината две църковни камбани призоваваха вярващите: едната — баптистите на преподобния Роуз, другата — католиците на отец Бригъм.
Събирайки целия си кураж, Нети излезе под неделното слънце, остави тавата с лазаня на стъпалата и старателно заключи вратата. После се почеса с ключа по ръката, оставяйки тънки червени бразди, наведе се да вземе тавата и си помисли: