Когато хапчето се спусна по пресъхналото й гърло, Поли за сетен път си помисли: „Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко!“
4
Хю Прийст вече почти не сънуваше. Напоследък все по-рядко му се случваше да си легне в пълно съзнание. Но снощи му се яви странен сън. Той му каза всичко, което искаше да знае, всичко, което трябваше да направи.
В съня си той седеше на масата в кухнята, пиеше бира и гледаше някаква телевизионна игра, наречена „Продажбата на века“. Всичките награди в нея бяха неща, които той бе видял в онзи магазин, „Неизживени спомени“. А участниците… от ушите и очите на всички течеше кръв. Те се смееха, но изглеждаха уплашени.
И изведнъж някакъв приглушен глас завика:
— Хю! Хю! Пусни ме, Хю!
Гласът идваше от килера. Хю отвори вратата, готов да цапардоса всеки, който се изпречи насреща му. Но в килера нямаше никой. Цареше обичайната бъркотия от обувки, дрехи, рибарски принадлежности и двете му пушки.
— Хю!
Гласът идваше от рафта.
Хю вдигна глава. Беше лисичата опашка. Говореше опашката, но той веднага разпозна този глас. Това бе гласът на Лийлънд Гонт. Хю взе опашката в ръцете си и отново се наслади на галещата й мекота — нежна като коприна, топла като вълна и все пак толкова различна от тях.
— Благодаря ти, Хю — каза опашката. — Вътре наистина е задушно. Пък и си оставил някаква стара лула на рафта… Господи, как смърди!
— Искаш ли да те преместя на друго място? — попита той и дори в съня си се почувства глупаво, че говори на някаква си лисича опашка.
— Не, започнах да свиквам. Но трябва да си поговорим. Ти трябва да свършиш нещо, забрави ли? Обещал си.
— Лудата Нети ли? Знам, трябва да й извъртя номер.
— Точно така — каза опашката — и трябва да го направиш още щом се събудиш. Затова слушай.
И Хю заслуша.
Лисичата опашка му бе казала, че няма да има никой в дома на Нети, освен кучето, но сега, застанал пред вратата, той реши, че ще е по-разумно все пак да почука. Отвътре се чу драскане на кучешки нокти по дървен под и толкоз. Хю почука отново, за всеки случай. От другата страна на вратата се разнесе кратък, но свиреп лай.
— Райдър? — извика мъжът.
Лисичата опашка му бе казала, че така се казва кучето. Той си помисли, че това е съвсем прилично име за куче, нищо, че го е измислила такава откачалка като Нети Коб.
Райдър отново изджафка, този път не така свирепо.
Хю извади връзка ключове от горния джоб на якето си и я огледа. Имаше тази връзка от много отдавна и вече не си спомняше кой ключ за къде е, но на нея бяха и четири шперца, които се различаваха от пръв поглед. Точно те му трябваха.
Огледа се наоколо, видя, че улицата е все така пуста, и започна да пробва ключовете един по един.
5
Когато Нети видя пребледнялото и подпухнало лице на Поли, личните й страхове, които по целия път насам я бяха разяждали отвътре като червеи, веднага се изпариха. Дори не й се наложи да погледне ръцете на Поли, застинали като изкуствени на нивото на талията й (в такива моменти бе ужасно болезнено да ги спусне до тялото си), за да разбере какво е положението.
Лазанята веднага бе захвърлена безцеремонно на масата. Дори да беше паднала на земята, тя едва ли щеше да й обърне внимание. От изнервената до крайност самотница, която хората от Касъл Рок бяха свикнали да виждат по улиците, от жената, която изглеждаше сякаш бяга от духове, дори когато просто отиваше до пощата, нямаше и следа. Това тук бе друга Нети — Нети на Поли Чалмърс.
— Бързо — каза тя рязко. — Влизай в дневната. Ще донеса загряващите ръкавици.
— Нети, добре съм — каза немощно Поли. — Току-що изпих едно хапче, сигурна съм, че след няколко минути…
Но тя вече я държеше през рамо и я водеше към дневната.
— Какво стана? Да не би да си спала върху тях?
— Съмнявам се, щях да се събудя. Просто… — засмя се с усилие жената. — Просто боли. Знаех си, че няма да съм добре днес, но нямах и представа, че ще е чак така. Загряващите ръкавици няма да помогнат.
— Не се знае. Понякога ти помагат. Сега сядай тук.
Тонът й не търпеше възражение. Тя настани Поли в отрупан с възглавници фотьойл и слезе да вземе ръкавиците. Поли отдавна се бе отказала да ги използва, но Нети, изглежда, продължаваше да изпитва към тях почти суеверна почит. Алън веднъж ги бе нарекъл „панацеята на Нети“ и двамата много се смяха на това.