Болната седеше, отпуснала вдървените си ръце върху облегалките на фотьойла, и замечтано гледаше към дивана, на който двамата с Алън се бяха любили в петък вечерта. Тогава ръцете изобщо не я бяха измъчвали. Господи, сякаш бяха минали векове от петък насам! Хрумна й, че насладата, макар и силна и дълбока, всъщност е нещо призрачно и ефимерно. Любовта може и да кара Земята да се върти, но Поли бе убедена, че именно стоновете на страдащите и измъчените движат вселената около огромната й въображаема ос.
„Проклет диван — помисли си тя. — Проклет празен диван. За какво си ми сега?“
Нети се върна със загряващите ръкавици. Те приличаха на капитонирани ръкохватки, свързани с пластифициран кабел. От гърба на лявата се спускаше шнур с щепсел. Поли бе прочела за тях в някакво списание и се бе обадила в Националната фондация на болните от артрит, за да чуе, че ръкавиците наистина носят временно облекчение в някои случаи. Когато показа рекламата на доктор Ван Ален, той веднага изпя рефрена, до болка познат още преди две години: „Е, поне няма да навреди.“
— Нети, сигурна съм, че след няколко минути…
— … ще се почувстваш по-добре — довърши изречението й тя.
— Да, сигурна съм. И може би това ще ти помогне. Дай си ръцете, Поли.
Тя се предаде. Нети хвана ръкавиците за краищата, разтвори ги и ги постави върху ръцете й с прецизността на сапьор, който покрива купчина С–4 с азбестово одеяло. Движенията й бяха нежни, тренирани и внимателни. Поли не вярваше, че ще има някакъв ефект от ръкавиците, но… видимата загриженост на Нети вече даваше резултат.
Нети хвана щепсела, коленичи и го пъхна в контакта на стената. Ръкавиците започнаха леко да бръмчат и първите топли вълни погалиха кожата й.
— Толкова си добра с мен — каза разчувствана Поли.
— Глупости! — отвърна Нети. — Какво толкова!? — В гласа й се долавяше вълнение, очите й проблясваха. — Поли, не ми е работа да ти се бъркам, но просто не мога да си мълча повече. Трябва да направиш нещо за клетите си ръце. Просто трябва. Не може да продължава така.
— Знам, скъпа. Знам. — Поли положи неистови усилия да преодолее стената, която депресията бе издигнала около съзнанието й. — Всъщност какво те води насам, Нети? Сигурно не си дошла само, за да опаковаш ръцете ми.
Нети се оживи.
— Направих ти лазаня!
— Сериозно!? О, Нети, не трябваше!
— Така ли мислиш? Е, аз не съм на това мнение. Не те виждам да готвиш в близките дни. Ще пъхна тавата в хладилника.
— Благодаря ти. Много ти благодаря.
— Радвам се, че ти сготвих. Сега като ти виждам състоянието, ми става още по-драго. — Тя тръгна към кухнята и преди да излезе, се обърна да погледне Поли. Един слънчев лъч попадна на лицето й и ако в този миг Поли не бе така зашеметена от собствената си болка, тя със сигурност щеше да забележи колко изпито и уморено бе то.
— Да не си помръднала от стола!
Поли избухна в смях, който изненада и двете.
— Не мога! Вързана съм!
След миг от кухнята се чу хлопването на вратата на хладилника и Нети извика:
— Да сложа ли кафе? Искаш ли?
— С удоволствие — отвърна Поли. Ръкавиците бръмчаха по-силно сега и топлината им бе станала по-осезаема. Или наистина помагаха, или хапчето бе започнало да действа, за разлика от онова в пет сутринта. — Стига да не те задържам, Нети…
Тя се показа на вратата. Беше си сложила престилка и стискаше старо калаено джезве в едната ръка. За нищо на света не би направила кафе в компютризираната кафе-машина, с която Поли се бе сдобила наскоро… а и Поли не можеше да не признае, че кафето ставаше къде-къде по-добро в калаеното джезве.
— Никъде не ми е толкова приятно — отвърна гостенката. — Освен това къщата е заключена отвсякъде, а Райдър е на поста си.
— Сигурна съм — усмихна се Поли.
Прекрасно познаваше Райдър. Той тежеше всичко на всичко осем килограма и подлагаше коремчето си за любимото почесване на всеки, който се озовеше пред прага — бил той пощальон, инкасатор или амбулантен търговец.
— Мисля, че тя и без това е решила да ме остави на мира — каза Нети. — Предупредих я. Не съм я виждала да се мотае наоколо оттогава, така че сигурно най-после се е сетила, че говоря сериозно.
— Какво? Кого си предупредила? — попита Поли, но Нети вече се бе шмугнала обратно в кухнята, а тя наистина бе вързана за фотьойла с тия ръкавици и не можеше да се помръдне.
Когато Нети се върна с таблата с кафе, перкоданът вече бе започнал да замъглява съзнанието на Поли и тя бе забравила за странната забележка на приятелката си. В крайна сметка странните приказки не бяха нещо необичайно за нея.