Нети сложи захар и сметана в кафето на Поли и поднесе чашата пред устните й. После двете се разприказваха за това-онова и не след дълго разговорът се завъртя около новия магазин. Нети отново й разказа за това как си е купила кристалния лампион, но този път й спести почти детското въодушевление, което Поли бе очаквала, имайки предвид какво невероятно събитие е тази покупка в живота й. Разговорът обаче я подсети за бележката, която господин Гонт бе изпратил в кутията за сладкиш.
— Щях да забравя — господин Гонт ме покани да намина днес следобед. Имал нещо, което щяло да ме заинтригува.
— Не мислиш да ходиш, нали? С тия ръце…
— Не знам. Чувствам се малко по-добре. Ръкавиците май наистина помогнаха този път. Освен това не ми се ще да стоя цял ден тук — каза Поли и хвърли умоляващ поглед към Нети.
— Ами… какво да ти кажа… — Изведнъж нещо й хрумна.
— Ако искаш, мога да мина оттам на път за вкъщи и да го попитам дали би те посетил у дома.
— Глупости, Нети. Изобщо не ти е на път!
— Две преки — голяма работа! — отвърна тя и я погледна дяволито. — Освен това може пък да има още някоя кристална прелест. Не че имам пари, но какво ми пречи да разгледам.
— И все пак да го каниш тук…
— Ще му обясня каква е ситуацията — каза решително Нети и започна да прибира нещата върху таблата. — Защо не, търговците често правят демонстрации по домовете.
Поли я гледаше с въодушевление и обич.
— Знаеш ли, Нети, много си различна, когато си тук.
— Така ли?
— Да.
— В какъв смисъл?
— В положителен. Както и да е. Мисля, че ще се разходя до „Неизживени спомени“, стига болките да не започнат пак, но ако наистина имаш път натам…
— Имам. — В очите на Нети грееше зле прикрито желание. Веднъж изникнала, идеята й да посети магазина вече се бе превърнала в задължение. Грижите й към Поли се бяха отразили като мехлем на нервите й.
— … и завариш господин Гонт, дай му телефонния ми номер и го помоли да ми се обади, ако е пристигнало онова, което иска да ми покаже. Става ли?
— Става — отвърна тя и стана да отнесе таблата в кухнята.
После свали престилката, наметна палтото си и се върна да свали ръкавиците от ръцете на Поли. Тя отново й поблагодари, не само за лазанята. Ръцете още я боляха, но болката бе съвсем поносима. Освен това можеше да движи пръстите си.
— Няма за какво да ми благодариш — отвърна й Нети. — Знаеш ли? Наистина изглеждаш по-добре. Цветът се върна на лицето ти. Като те видях сутринта, направо се уплаших. Искаш ли да направя нещо друго, преди да тръгна?
— Не, няма какво. — Поли се протегна и тромаво хвана ръката й. — Толкова се радвам, че дойде.
В редките случаи, в които Нети се усмихваше, тя го правеше с цялото си лице — сякаш слънце блясваше зад тъмен облак.
— Обичам те, Поли.
— И аз — отвърна развълнувана тя.
Нети си тръгна.
Поли не знаеше, че я вижда за последен път жива.
6
Входната врата на Нети Коб не беше по-сложна за отваряне от кутия с бонбони. Първият ключ, който Хю напипа, след малко наместване освободи езичето.
Малко кученце, жълто, с бяло петно на гърдите, седеше на пода в антрето. То излая кратко и строго, когато едрата сянка на мъжа скри от очите му яркото утринно слънце.
— Ти трябва да си Райдър — каза тихо той и бръкна в джоба си.
Кученцето джафна отново и се търкулна по гръб, вирнало четирите си лапи във всички посоки.
— Я! Много мило! — зачуди се Хю.
Райдър тупна с опашка по дървения под вероятно в знак на съгласие. Хю затвори вратата и клекна до кучето. С едната си ръка почеса гърдите на Райдър, напипвайки онова вълшебно място, което по някакъв начин е свързано със задната дясна лапа и я кара да подскача смешно във въздуха, а с другата извади швейцарското си ножче от джоба на якето.
— Ти нали си добро момче? — заприказва му той. — Да, добро момче.
После спря да го чеше и извади някаква бележка от ризата си. На нея с разкривения му ученически почерк бе написано съобщението, което лисичата опашка му бе продиктувала — Хю беше седнал да го запише още преди да се облече сутринта, само и само да не забрави някоя дума.
Той извади тирбушона, скрит в един от улеите на ножче и надяна бележката на него. После сграбчи дръжката в силния си юмрук, прокара тирбушона между пръстите си и със свободната си ръка отново започна да чеше Райдър, който през цялото време бе лежал по гръб, кротък като мушица, вперил радостен поглед в него.
— Я какво добро момче си бил. Ти май си най-доброто кученце, а? — говореше Хю и не спираше да чеше пухкавото коремче на кучето. Райдър умираше от удоволствие и весело риташе със задните си лапи, като че кара невидимо колело. — Да, добро момче. А знаеш ли какво си имам аз? Имам си лисича опашка! Да-а-а!