Ала старата вражда и до днес не бе затихнала и Клим с удоволствие би освободил града от Монаха и неговото приятелче Серьога, но удряше на камък: имаше един човек, с когото всеки, който възнамеряваше да върти далаверите си в този град, трябваше да се съобразява. Този човек се казваше Владимир Иванович Петров, беше роден преди около шестдесет години, двадесет от тях бе прекарал в затвора, а в бандитските спорове играеше ролята на арбитражен съдия. Та по неизвестна причина Серьожка Гьобелса бе много симпатичен на същия този Петров със смешния прякор Тати.
Аз слушах Орлов и се чудех и маех. За мен беше пълна загадка по какъв принцип живееше и съществуваше това братство, в смисъл че принципът, разбира се, ми беше ясен, но за какъв дявол например им беше този Тати? Каква полза имаха от него Клим или същият този Монах? Може би се бояха, че ако той не съществуваше, те щяха да се хванат един друг за гушите и животът им щеше да стане изключително наситен, но кратък?
Орлов се опитваше да ми обясни нещо, но и сам не беше напълно сигурен в думите си, пък и аз изгубих всякакъв интерес към тях, защото той изведнъж каза:
— Монаха и Клим са в люта вражда. На два пъти едва не се избиха помежду си. — На това място той замълча и добави: — Онзи път Клим търсеше Монаха. Неговите момчета се забавляваха с теб.
„Че защо тогава не ги арестувахте? — прииска ми се да попитам аз, но само махнах с ръка. Ала запомних името. Добре, момчета, сама ще се оправя с вас, по свой си начин.“
— Сега те уж са се помирили, защото е глупаво да воюват помежду си, когато наоколо стават такива неща. — Орлов не уточни какви такива, но и без това беше ясно. — Впрочем според сведенията, които имам, дългогодишната дружба между Монаха и Гьобелса се е пропукала, приятелчетата не са поделили нещо.
Аз не бях забелязала нищо подобно и по тази причина не отдадох значение на думите на Орлов, но за сметка на това отново се учудих на прякора на Серьога.
— Господи, но защо му викат Гьобелса?
— Ами защото прилича на него… — сякаш се засегна Евгений Петрович.
През следващите три дни аз прелиствах записките си, разглеждах тавана и не си подавах носа от къщи. Два поредни дни Доктора се радва на моето домошарство, а на третия попита:
— Какво става?
— Казината ли имаш предвид? — поинтересувах се, макар и без това да знаех.
— Разбира се. Бях сигурен…
— Не искам да бода очите на Монаха — поясних. — Всичко трябва да изглежда напълно естествено.
— Ами ако все пак те е познал?
— И какво от това? Тогава и аз ще го позная. Трудно, но ще си спомня кой е.
— Той сигурно знае какво се е случило с теб…
— Не е задължително — успокоих го аз. — Освен това са минали три години, а това не е малко време. Ако разбере, ще се наложи да му кажа, че предишната ни среща е от категорията неприятни и нямам никакво желание да се сещам за нея.
— Внимавай — помоли Доктора след кратко мълчание.
Прекарахме вечерта кротко пред телевизора — като двойка пенсионери. Доктора вече се бе наканил да се прибира вкъщи, но изведнъж каза:
— Вчера случайно видях един свой бивш съсед… Срещата не беше приятна… Той беше свестен човек.
— Защо беше? — казах аз, колкото да поддържам разговора.
Доктора сви рамене:
— Едва го познах.
— Пие ли?
— Пие. И какво ли още не прави? Преди имаше семейство, работа, а сега само апартаментът му е останал.
— Какво е станало? — попитах.
— Ужасна история. Миналото лято жена му и дъщеря му загинали, момиченцето още нямаше четири годинки.
— В катастрофа ли?
— Случаят е страшно нелеп и направо чудовищен. В града имаше един тип по прякор Командира и явно много дразнеше някои хора. Та го гръмнаха с два автомата едновременно в самия център на града. Той почина в болницата, а други трима загинаха на мястото на стрелбата: един възрастен пенсионер и моята бивша съседка с дъщеричката си. Всичко станало съвсем неочаквано, никой не успял да реагира, а в средата на улица „Ауди“ имало само дупки и трупове.