— А аз какво трябва да правя?
— Да изпълните заповедта, ако получите такава.
— Заповедта ли? — Той едва забележимо се подсмихна, а в отговор аз направих същото.
— Виктор Алексеевич, ние дълго ви наблюдавахме, преди да се решим да проведем този разговор с вас. Не мисля, че определен вид заповеди ще предизвикат смут в душата ви. Кой знае защо, вие сте скрили в собственото си мазе два автомата и огромно количество патрони за тях, а под входната площадка на вилата си сте закопали желязна каса, в която има винтовка с оптически мерник. Ако искате, мога да ви разкажа кога и по какъв начин е попаднало при вас това оръжие. Докато сте пиянствали и сте чакали да ви изгонят от работа, вие не сте си губили времето напразно, нали така? Пластична бомба, пет гранати, пистолет… пропускам ли нещо? Защото твърдо сте вярвали, че в един прекрасен ден всичко това ще ви потрябва. Можете да смятате, че този ден е настъпил.
Скобелев размишлява в продължение точно на седем минути. После се усмихна.
— Съгласен съм — каза той просто.
— Не бързайте. Ние не искаме после да съжалявате за решението си.
— Има ли някой мой познат във вашата група? — попита.
— Организацията ни нямаше да чини пукната пара, ако започнех да отговарям на такива въпроси… Пък и зная твърде малко неща, само толкова, колкото е необходимо.
— Бих искал да се срещна… — започна той, но аз с усмивка поклатих глава.
— Ако у вас възникнат някакви съмнения, можете да напуснете организацията, без да се страхувате от нищо. Аз ще изчезна от града и така връзката ще бъде прекъсната. — Дрънках тези глупости и съжалявах, че не обичах криминални романи и шпионски филми, та затова сега бях принудена да импровизирам в движение. Съжалявах и едновременно се изненадвах от това колко охотно вярваше на всичко казано Скобелев. — Не мисля, че ще имате много работа, тъй като ние предпочитаме да се ръководим предимно от законите. Само в случаите, когато законът е напълно безсилен, а престъпникът е прекрачил всички възможни граници…
— Ще трябва ли да се върна на служба? — делово попита той?
— Това си е ваша работа. Ние не се месим в личния живот на нашите сподвижници.
След като поговорихме още малко в този дух (например наложи се да изброя целия списък от длъжности на Скобелев, заедно с всички получени благодарности, и добре че човекът имаше желязна памет, иначе не зная какво щях да правя), ние преминахме към по-лични теми и аз почти дословно му повторих един паметен разговор, който се бе състоял в армейската му палатка в Чечня между него и един човек, когото Скобелев дълбоко уважаваше. Този човек беше загинал четири месеца по-късно. Естествено Виктор знаеше всичко това. Моята информираност му направи силно впечатление, той започна да се взира в мен с чувство, което поразително напомняше благоговение, и вече не се съмняваше в нищо. Само попита:
— А вие как попаднахте в организацията?
Събирайки сили, аз пуснах една тъжна усмивка. Доста трудно е да лъжеш неподготвен, особено ако искаш лъжата ти да разчувства някого до сълзи. Затова реших да кажа полуистината.
— При мен също дойде един човек, както днес при вас. Но защо дойде… Преди три години с мен се случи една… неприятна история, може би знаете за нея от вестниците. — Разказах му накратко какво извършиха с мен неканените ми гости, като за разлика от обикновено, наблегнах на някои детайли. Скобелев слушаше смълчан, свил юмруци и стиснал зъби. В този момент в главата му пулсираше само една фраза: „Изроди, господи, какви изроди!…“ Като че ли беше твърде стъписан за човек, работил в специалните части. — Разбира се, никого не арестуваха — подсмихнах се аз. — Наложи ми се да преживея няколко операции, а след това дълго лежах в лудницата, където впрочем се запознах и с Леонид Андреевич. Сигурно вече сте разбрали, че организацията подбира хора, които имат лични сметки с бандитите. Когато виеш като вълк от спомените си, направо ти се иска да разбиеш сурата на всеки умник, който твърди, че престъпниците също са хора…
— Да — кимна Скобелев. — Точно това изпитвах, когато носех на ръце дъщеря си… — Той рязко тръсна глава. — Такова нещо никога не може да се забрави…
— Имате ли чай? — попитах, защото мисълта за загиналото дете смразяваше гръбначния ми стълб, а нямах нужда от такива мисли…