— Какво? — не разбра той.
— Чай — усмихнах се аз. — Много се притеснявах, докато идвах насам, боях се да не поведа разговора в погрешна посока… и други такива неща…
— Разбира се, че имам чай.
Постави чайника на печката, бързешком сервира масата, в кухнята му се намериха и бисквити, и захар, което будеше известно учудване, защото заплатата на чистач не стигаше за такива благини, а освен това той здравата пиеше. Мисълта за заплатата му ме насочи към друга тема и аз предпазливо казах:
— Виктор Алексеевич, знаем, че хората не ни сътрудничат за пари, но ако имате нужда, само кажете…
— Нямам нужда от нищо. — Поклати глава, но не се обиди, а аз се засрамих, защото той беше добър човек, пък аз му хвърлях прах в очите.
Но дали беше възможно да е добър, след като криеше винтовка под площадката пред входната си врата? В един прекрасен ден този мъж като нищо щеше да се покатери на покрива на къщата си и да започне да гърми по минувачите. Тъй че можеше да се смята, че аз в момента му правех добро и насочвах склонността му към лудост в безопасно русло.
В течение на още половин час ние пихме чай, а после се разбрахме как ще осъществяваме връзката помежду си. Начинът беше възможно най-прост: щях да му се обаждам аз, ако се случеше нещо извънредно, щеше да ми се обажда той, а щяхме да се срещаме само ако това беше крайно необходимо.
Напуснах апартамента му с убеждението, че съм си намерила верен помощник, който няма да задава излишни въпроси, а Виктор остана с неудържимото си желание да започне нов живот. За да поукротя малко радостта му, казах:
— Витя — в този момент ние вече бяхме минали на ти, — надявам се, разбираш, че трябва да бъдеш изключително внимателен, защото ако нещо ти се случи, никой няма да може да ти помогне…
— Разбирам — кимна той и дори ни най-малко не се огорчи. И все пак странни същества са хората.
След два дни, някъде около обед, реших да се поразходя из магазините, отидох в центъра на града, дълго обикалях малките бутици и накрая си купих една порцеланова чаша за чай от антиквариата. На дъното й се мъдреше фамилията на производителя и едно пояснение за онези, които не знаеха: Доставчик на царския двор. Чашата струваше доста пари, но беше без чинийка и това ме разочарова.
Опаковаха ми чашата в красива кутия и аз напуснах магазина с чувството, че денят не е минал напразно. А след това се замислих дали да се кача в тролея, или да взема такси. Да вляза в тролея с такава чаша беше някак нелепо, а с такси щях да се прибера вкъщи твърде бързо, така че тръгнах пеша.
Реших да съкратя пътя си и завих под моста, тук тротоарът беше много тесен, двама души едва можеха да се разминат, но за сметка на това мястото бе много красиво: наоколо имаше вековни липи, а сред ярката зеленина надничаха жълтите главички на цветята, с една дума — природа. Аз вървях, примижавах от слънцето, защото бях забравила тъмните си очила в някакъв магазин, и мислех за скъпоценната си чаша. Щеше да ми е много приятно да се настаня на балкона и да пия от нея прясно запарен чай с лимон. Вече преглъщах слюнките си, когато в опасна близост до себе си чух скърцане на спирачки. От уплаха се опитах да отскоча встрани, но нямаше накъде, защото от тази страна хълмът бе много полегат и ако в този момент зад мен връхлиташе някой луд, то той спокойно можеше да ме размаже.
Но в следващия миг се разбра, че никой не посяга на живота ми. Едно разкошно тъмно БМВ намали скоростта си до отсрещната страна на тротоара, после направи рязък завой, без особено да се интересува от правилата за улично движение, и спря почти пред мен.
Забавих крачка в очакване на по-нататъшните събития. Вратата на БМВ-то се отвори и аз видях маймунската физиономия на Серьога Гьобелса. Естествено бих предпочела Монаха, но…
— Здрасти! — каза Серьога, сияейки със златните си зъби.
Аз си позволих да изразя известно учудване и нерешително отвърнах:
— Здравей.
След това учудването ми се смени с интерес, тъй като би трябвало да се предположи, че най-сетне го бях познала.
— Какво прави една красива жена в това забравено от бога място?
„Тоя да не би да е решил да задмине Саша?“
— А според мен тук е много приятно — изчуруликах аз.
— Навън е жега, а в колата ми има климатик и аз ще те закарам където поискаш.
— Аз си се разхождам.
— Я стига, сядай! — засмя се Серьога.