По пътя аз се опитвах да отгатна следващата крачка на моя приятел. Той не блестеше с оригиналност и когато на другия ден привечер Доктора пое към своя апартамент, беше пресрещнат на няколко метра от моя блок от двама непознати, които, без да кажат нито дума, го удариха на два пъти. Доктора се върна при мен ядосан, възмутен и с намерението да се обади в милицията. Аз криво-ляво успях да го разубедя да не предприема това начинание, защото момчетата не бяха вложили особено усърдие и беше съвършено ясно, че акцията бе само за предупреждение. Когато казах това на Доктора, той направо призеленя, което беше обяснимо, и ми предложи да замина някъде за известно време. Колкото и да не ми се искаше, бях принудена да го огорча, защото имах съвършено други планове.
— А ти можеш да заминеш — казах в заключение.
Доктора се обиди и отиде да спи.
Естествено Серьога се обади и започна със своя идиотски въпрос:
— Как си?
— Някой е набил моя приятел.
— Така ли? Много ли е пострадал?
— Слава богу, не.
— Провървяло му е, защото можеха и главата да му счупят, днес времената са несигурни.
— Че за какво му е на някого да чупи главата на моя приятел? — възмутих се аз.
— Откъде да зная? Нали ти казах, че времената са несигурни.
— Слушай, престани вече — жално казах аз. — Той е просто мой приятел и толкова. Това няма никакво отношение към теб.
— Нещо не разбирам накъде биеш? — изсмя се Серьога.
— Много добре разбираш — отвърнах ядосано. — Остави го на мира!
— Може. — Той престана да се смее. — Не искаш ли да излезем някъде двамата, а? Да се поотпуснем и прочее…
— Обикновено вземам решенията си сама и не мога да понасям, когато ме притискат.
— Наистина ли? — Той като че ли се ядоса. — А аз не обичам да си губя времето напразно.
— Много жалко. Значи не си подхождаме. — В този момент затворих слушалката и си помислих по адрес на Доктора: „Може би той наистина трябва да замине?“
На другия ден нито аз, нито той излязохме от къщи. Аз си блъсках главата над това какво още може да измисли Серьога — и отново не отгатнах. Колата ми не изчезна, никой не разби вратата, но в три часа някой звънна отвън, ала го направи съвсем интелигентно. Аз внимателно се прокраднах до вратата и малко притеснено попитах:
— Кой е?
— Отворете, ако обичате — разнесе се мъжки глас. — Помолиха ме да ви предам нещо.
След като помислих няколко секунди, все пак отворих вратата. На прага стоеше младеж с бейзболна шапка и мило ми се усмихваше. Вляво, до краката му, имаше кошница с алени рози. Кошницата беше голяма и бе побрала внушително количество цветя, защото най-вероятно Серьога беше изкупил всички рози, с които бе разполагал магазинът в момента.
— Това е за вас — каза младежът.
— От кого са? — направих се на малоумна аз.
— Не зная. Просто ме помолиха да ви ги предам. — Младежът заслиза надолу по стълбите със скокове, а аз извиках Доктора, за да пренесе кошницата в апартамента.
Такова огромно количество рози трябваше да се разположи някъде и вече бях изпаднала в дълбок размисъл по този въпрос, когато Доктора ми се притече на помощ. Точно той откри кутийката, която аз просто не бях забелязала. Малка кутийка, обшита с бял атлаз. Доктора я намери и се намуси.
— Какво е това? — учудих се аз, а той мушна в ръцете ми кутийката и се обърна.
Обиците, които видях, не заслужаваха такова пренебрежение, а дори — напротив. Отидох пред огледалото и си ги сложих.
— Отиват ли ми, а, Докторе? — попитах, но в отговор той свъси вежди и се оттегли в кухнята.
След пет минути извика:
— Само не ми казвай, че той ти харесва.
— Кой? — учудих се в отговор аз.
— Онзи тип с маймунската физиономия.
— Физиономията му не я бива много-много — съгласих се. — Но обичките са красиви. И според мен са скъпи. Не разбирам много от скъпоценни камъни, но тези приличат на диаманти, ти как мислиш, Докторе?
— Аз също не разбирам — измърмори той.
— Ти просто ревнуваш. — Придърпах телефона и започнах да набирам номера на Серьога. Той вероятно очакваше обаждането ми, защото веднага се отзова.
— Здравей! — казах аз. — Много са симпатични. Имам предвид розите.