— А подаръкът не ти ли хареса? — засмя се той и попита: — Ще се срещнем ли?
— Утре. Някъде около пет.
— А защо не тази вечер? — учуди се Серьога.
— Може и тази вечер — съгласих се без уговорки аз. — Само че в единадесет часа трябва да съм си вкъщи. Мъжът ми ще ми се обади по това време.
— Добре, тогава ще се срещнем в пет часа утре — измърмори той. — Имам един апартамент в Източен квартал, запиши си адреса. Или може би да мина да те взема?
— Не, сама ще дойда. — Ние топло се сбогувахме.
Доктора се появи в антрето, обу се, без да каже нито дума, и си отиде. Аз не се втурнах да го гоня и излязох на балкона да пия чай. Точно там ме завари звънът на телефона. Бях сигурна, че беше Доктора, затова не бързах. Мъжкият глас ми се стори непознат.
— Варя ли е?
— Да. А вие кой сте?
— Саша. Наскоро се запознахме в един бар…
— Извинете, но не си спомням — отвърнах и се наканих да затворя слушалката.
— Бях с един приятел — Сергей, спомняте ли си?
— Сергей ли? А, да, разбира се… в първия момент не разбрах…
Саша весело се разсмя:
— Имаш ли нещо против да се срещнем?
„Тия какво, до един ли са откачили? Сега и този: ту мълча като риба две седмици, ту изведнъж се появява, тъкмо когато между мен и Сергей се очертава една голяма любов.“
— Едва ли това е възможно в близко време — отвърнах мило аз.
— Значи Серьога ме е изпреварил! — В този момент Саша се смееше чистосърдечно.
— Не разбирам за какво говорите?
— Я стига, видели са ви в ресторанта.
— И затова ли решихте да се обадите? — клъвнах го на свой ред. — Да не би с него да сте в нещо като съревнование?
— Добре де, не се ядосвай — отрони Саша примирено. — Жалко, че закъснях. Бях затънал в работа, нямах една свободна минута. Или не съм закъснял?
— Вие сте луд — изрекох смутено.
— Е, какво да се прави, поздрави Сергей.
С това нашият разговор свърши. Аз се отдадох на размисли и току поглеждах към телефона. Това, че Саша се обади, разбира се, беше добре, но може би трябваше да говоря с него малко по-любезно?
Към три часа на другия ден започнах да се подготвям за любовната среща. Доктора не се появи и дори не ми се обади, което ми даде възможност да не се разсейвам и да подходя към нещата съсредоточено. Имах предвид тоалета си. В 16.15 се обади Серьога.
— Надявам се, че не си забравила? — попита той наежено, сякаш очакваше, че ще го прецакам.
— Разбира се, че не съм — изчуруликах аз. — След пет минути тръгвам. — И в този момент си спомних: — Вчера се обади твоят приятел Саша.
— Зная — не обърна кой знае какво внимание на думите ми Серьога. — Видяхме се с него. Хайде, чакам те.
„И ще ме дочакаш“, довърших аз наум. Погледнах се още веднъж в огледалото, грабнах чантата си и излязох от апартамента.
8
Източният район беше доста далеч от нас, освен това около десет минути търсих улицата, която ме интересуваше, и общо взето, пристигнах на посочения адрес точно в пет. Блокът беше от най-обикновените: девететажна панелна сграда, която се точеше като безкрайна стена по протежение на цялата улица. Впрочем тя си имаше свои забележителности — една огромна ела до спирката и няколко грижливо поддържани цветни лехи.
Намерих нужния вход и се отправих към асансьора. Той не работеше, бутонът му светеше, но движение не се забелязваше. Изругах наум и започнах да се изкачвам по стълбите. За щастие апартаментът на Сергей бе на третия етаж. Стигнах до вратата, усмихнах се широко и позвъних. Ала много скоро бях принудена да скрия усмивката си, тъй като никой не бързаше да ми отвори. Позвъних още веднъж, след това още веднъж и още веднъж и дори погледнах номерата на съседните врати — за справка. Не можеше да има съмнение — това бе въпросният апартамент, но тук никой не ме очакваше.
И все пак беше странно. Серьога прояви нетърпение, обади ми се предварително и следователно не беше забравил, че ще дойда. Може би някаква важна работа го бе накарала да напусне дома си, без да ме дочака, или бе излязъл за малко — до магазина например.
Позвъних още веднъж и в този момент разбрах, че вратата е отворена, т.е. не е заключена. Поколебах се малко и влязох. Може би той беше в банята и нарочно не бе заключил вратата, за да мога да вляза. Беше съвсем логично да се допусне такова нещо: обикновено човек се страхува да не би да не чуе звъненето на вратата, докато стои под душа в банята.