Но, разбира се, той изобщо не беше в банята, а в апартамента цареше тишина като в селско гробище. Аз притворих входната врата, но не посегнах да я заключа, тъй като вече предчувствах, че тук нещо не е наред.
— Серьожа — подвикнах изплашено, но никой не се отзова.
Ама че странни маниери да определят среща имат някои хора! Постоях известно време в антрето, а после погледнах в кухнята. На масата имаше някакви храни, до тях стърчаха една отворена бутилка водка и една чаша, а друга имаше в мивката. Значи Серьожа беше пийнал едно сам, без да ме дочака. Или пък не?
Излязох много бързо от кухнята и с въздишка блъснах вратата към стаята — никак не ми се щеше да направя точно това, ала влязох и веднага зърнах Серьожа. Той лежеше между малката масичка и фотьойла в лилав хавлиен халат на бели райета. При падането дрехата се бе разгърнала и сега тялото му изглеждаше неприятно, вулгарно и дори смешно. Макар че в този момент тук нямаше нищо за смях, защото младежът беше мъртъв. Разбрах, че Серьога не е между живите, преди да забележа кръвта. Изглежда, бяха го застреляли в гърдите. На това място белите райета на халата бяха мръсно морави. Не смеех да погледна към лицето му. Той лежеше на една страна, отметнал широко встрани лявата си ръка, а очите му май бяха отворени. „Дяволът ме довлече тук“, помислих си, вървейки заднишком към изхода на стаята, но в същия миг съвсем ясно чух скърцането на входната врата, а после се разнесоха и стъпки. Стомахът ми рязко се сви и падна някъде вдясно. Опитах се да се ориентирам къде бих могла да се скрия, защото в тази минута вече бях осъзнала, че убийците се бяха върнали в апартамента. „Тия да не би да са мръднали?“ Не беше ясно дали те бяха мръднали или не, но ако аз продължавах да стоя като пън, като нищо щях да се просна до Сергей. Шарех с очи по мебелите, югославско производство, и чаках озарение свише, а крачките се приближаваха.
„На балкона! — реших. — Ако стане нещо, ще започна да викам… и ще ме хвърлят от него…“ Утешавах се, тъй да се каже, аз, но понеже нямах никакъв друг изход, хукнах към балкона. Вратата му беше отворена, а пред нея бе дръпната плътна вишнева на цвят завеса. Очевидно преди кончината си Серьога старателно се бе подготвял за нашата среща.
Тъкмо успях да изскоча на балкона и да се притисна до стената или по-точно — да се слея с нея, когато в стаята влязоха двама младежи. Аз не ги виждах, но добре ги чувах.
— И къде е той? — попита единият.
— Откъде да зная? Търси го. Сигурно е на пода.
Те започнаха да пълзят, а аз малко се поотпуснах и реших, че няма смисъл да припадам, защото балконът не ги интересуваше.
— По дяволите, къде ли е? — започна да се ядосва след няколко минути единият от гостите.
— Млъкни и търси! — отговори другият. — И престани да мърмориш.
— Къде би могъл да падне, а?
— Където си иска.
— Май че огледахме целия под. Да не е под това? — Тази мисъл се стори интересна на втория младеж.
— Дай да го дръпнем настрани — предложи той. Чу се шумолене, настана някакво суетене, младежът започна злобно да псува и накрая каза: — Ама че кървища…
В този момент откъм булеварда се разнесе вой на милиционерска сирена, той се приближаваше, а след няколко секунди в двора връхлетя една кола и яко заби спирачки пред нашия вход. Младежите също чуха сирената и като по команда се заковаха на място.
— Да не би да идват тук? — попита единият.
— Току-виж… Явно някой нещо е чул и се е обадил.
— Да не си се побъркал, какво е чул?
— Я върви на майната си… По-добре кажи какво да правим?
— Да изчезваме, само това ни липсва — ченгетата да ни спипат тук.
След тези думи двамата се хвърлиха към входната врата, а аз се измъкнах на пръсти от балкона. Последната забележка ми се стори по същество — и за мен срещата с ченгетата не би била от най-щастливите. Ала много ме заинтересува онова, което търсеха момчетата. Нямаше да е зле и аз да поровя наоколо… Но… казано накратко, не ми беше писано. Минах покрай дивана, огледах го машинално и в този момент нещо просветна до едната от облегалките му за ръце, а аз застинах, предвкусвайки късмета си. Тапицерията на дивана бе яркожълта на цвят и едва ли иначе щях да забележа нещо, но сега пердето пред балкона беше дръпнато и слънчевите лъчи падаха върху него — изобщо извадих късмет. С разтуптяно сърце протегнах ръка, сграбчих пръстена и се хвърлих към вратата. „Само да не се сблъскам челно с ченгетата! — помислих си с ужас. — Ще ме довършат с въпросите си.“ Когато отворих входната врата, се убедих, че на стълбищната площадка няма жива душа. Долу се разнасяха гласове — два мъжки и един женски. Заслизах по стълбите, като се стараех да се държа естествено. До един от апартаментите на първия етаж стояха двама милиционери и една жена, която вероятно бе стопанката на жилището. Аз поздравих и бързо отминах нататък.