Поех си дъх чак на улицата, но след пет минути се изплаших още повече. Къде ли се бяха дянали момчетата, които търсеха пръстена? На тяхно място аз не бих рискувала да сляза надолу, а щях да се кача два етажа по-нагоре и да поизчакам малко. Ами ако ме бяха видели? О, господи! Седнах в колата и запалих мотора. Постоях известно време, успокоявайки се малко по малко, и в този момент забелязах двама типове, които бързешком излязоха от съседния вход. Вероятно това бяха моите хора. Единият със сигурност беше с червена риза. Значи младежите не бяха дръзнали да рискуват и се бяха измъкнали през покрива, така че едва ли ме бяха видели.
Те се приближиха към едно светло „Алфа Ромео“, което имаше вид на същинска развалина, влязоха в него, но не побързаха да тръгнат. Много им трябваше пръстенът. Те не знаеха при кого и по какъв повод бе дошла милицията и бяха решили да изчакат. Ако извадеха късмет, щяха да успеят да се върнат в апартамента и още веднъж да го претърсят както трябва.
Макар че в разговорите си те не споменаха на кого принадлежи изгубената вещ, техните приказки не ми бяха нужни. Трудно бе да се повярва в това, но излизаше, че не някой друг, а именно Саша Монаха беше пречукал приятелчето ми, и на това отгоре в бързината се бе лишил от пръстена си. Самият той не бе посмял да се върне, а пък може би и видът на убития му авер предизвикваше отрицателни емоции у него, та затова беше изпратил момчетата. Но на тях не им провървя, което не можеше да се каже за мен. Който и да беше човекът, извикал милицията, той заслужаваше всекидневно да го споменавам в молитвите си.
С трепереща ръка извадих находката си. Не можах да разгледам пръстена в апартамента, защото не ми беше до това, и сега той чоплеше любопитството ми, ала веднага ме разочарова: беше най-обикновен пръстен. С черен камък, май че — ахат, и малък диамант. Според мен такъв пръстен изобщо не беше рядкост. Ако Саша посветеше на това малко време, би могъл да намери нещо подобно в златарските магазини и нямаше да му се налага да рискува с претърсването.
Започнах да въртя пръстена насам-натам и успях да открия причината за тревогата на Саша. На вътрешната му страна ясно се виждаха буквите На А.З. от Л. А.З. бяха инициалите на Саша, а Л. навярно бе някоя негова приятелка. Естествено, ако пръстенът попаднеше в ръцете на милицията, на Саша щеше да му стане тясно, защото макар украшението да не е уникално, на него щеше да му е доста трудно да убеди някого, че и друг човек има същите инициали и любима, чието има започва с Л., а пък приятелчетата му изобщо нямаше да повярват на такова съвпадение и в такъв случай Монаха не беше за завиждане. Ако Орлов не грешеше, покойният Серьога беше любимец на един много сериозен човек в нашия град и можеше да се предполага, че сърцето му щеше да бъде разбито от неговата кончина, а Монаха щеше да си навлече големи неприятности. Саша би могъл да обясни, че предишната вечер е бил на гости у приятелчето си и така се е напил, че е изгубил пръстена си, но аз лично бих се усъмнила, ако ми разкажеше подобно нещо, а пък неговите познати по принцип бяха недоверчиви хора. Изобщо, както и да го въртиш, пръстенът си беше сериозна улика и сега тази улика беше в моите ръце. Само че как можех да я използвам?
Скрих находката в чантата си и започнах да мисля какво да правя по-нататък. Първото, което ми хрумна, беше да бягам оттук презглава. Ами ако изведнъж това се стореше подозрително на младежите в алфа ромеото? Не, щеше да е по-добре да изчакам още малко. Ами ако те вече ме бяха забелязали? Тогава моето необяснимо седене в колата щеше да предизвика още по-голямо подозрение у тях. Ама че работа, най-добре би било изобщо да не мисля за това… В този момент вратата на входа се отвори, оттам излязоха двамата милиционери, само че сега между тях вървеше един около двадесет и пет годишен младеж с дълга бухнала коса, който псуваше високо, а подире им се влачеше някаква женица и монотонно повтаряше:
— Юра, какво си направил?
Така и не разбрах какво бе направил Юра. Милиционерите го натовариха в колата и след половин минута тя се скри зад ъгъла, а жената продължи да гледа след нея и да бърше лицето си с една престилка на цветя.
Веднага след като колата замина, момчетата хукнаха към вратата на блока, а аз изчаках да хлътнат вътре и натиснах газта като луда. Вкъщи скрих пръстена в един тайник и се замислих. Ръцете ме сърбяха да подхвана някакви действия, след като вече разполагах с тази улика, само че нямах никакви интересни идеи.