— Жена му е починала преди шест месеца от рак на гърлото. Тя има син от втория си брак. На седемнадесет години. Той интересува ли те?
— Ни най-малко — отвърнах и похвалих Евгений Петрович за оперативността.
Събудих се рано, едва изчаках да стане осем часът и поех към гробището. Сутринта беше прохладна, слънцето надничаше зад облаците някак боязливо, а вятърът бе неприятен.
Необходим ми бе близо час, за да се добера до гробището. Купих цветя от една продавачка до централните врати и тръгнах по алеята. Орлов бе прав: не беше трудно да се намери гробът, към който проявявах любопитство. Той беше обграден с яка метална ограда, макар това да бе забранено, покрай оградата имаше цветя в стъклени вази, които изглеждаха съвсем свежи, а това означаваше, че някой скоро бе посетил гроба. Бюстът беше от черен мрамор. Не зная дали изображението приличаше на покойната, тъй като Орлов не ми бе казал нищо за външността й, освен едно — че момичето е ходело на две плитки. Слава богу, там имаше и снимка. Седнах на пейката срещу нея и започнах да я разглеждам. Слабичко личице, светли коси, тъжни очи. По принцип, ако отслабнех малко и започнех да гледам тъжно… Разбира се, аз не бях на четиринадесет години и при всички случаи не приличах на момичето от снимката, но пък и то в момента щеше да е доста пораснало. Струваше си да опитам. Погледнах мраморната плочка… „На моята любима дъщеричка“, а по-нататък следваше трогателно четиристишие! Като цяло то ми хареса. Изглежда, дълбоко в душата си Тати беше сантиментален човек. Това ми вършеше много добра работа.
На връщане посетих гроба на мама, оставих цветята и постоях малко на зелената полянка. Слънцето надникна иззад облаците: времето май се оправяше.
Вкъщи ме очакваше изненада: Доктора се бе върнал, приготвяше обед в кухнята и упорито се държеше така, сякаш завчера между нас изобщо не бе станало нищо подобно на скандал.
— Откъде идваш? — попита нерешително той.
— От гробището.
— При майка си ли ходи?
— Аха — кимнах аз, за да не се впускам в подробности.
Доктора продължаваше да се суети в кухнята, криеше очи от мен и страдаше. Накрая не издържа и попита:
— Добре ли мина срещата?
— Прекрасно. Серьога Гьобелса почина.
— Как? — втрещи се Доктора и дори изтърва ножа.
— Според мен — от множество куршумени рани в областта на гърдите и главата… Докторе, седни, за бога. — Изплаших се от състоянието му и бързешком придърпах един стол към него. Той седна, премигна няколко пъти, втренчен в мен, а след това настървено започна да бърше стъклата на очилата си с кухненската кърпа.
— Ти ли?…
— Да не си мръднал, Докторе? — тежко въздъхнах аз и дори забелих очи. — За какъв дявол ми е да го убивам? Нямам никаква полза от това.
— Досещаш ли се кой го е убил?
— Разбира се. Саша Монаха. — Разказах му накратко за своето приключение.
— И какво ще стане сега? — полюбопитства нерешително той.
— Още не съм измислила. Виж какво, Докторе, аз вероятно ще се цаня за слугиня. — Той високо изхълца, вероятно от изненада, а аз побързах да му обясня: — Чуй ме, много ми се иска да се запозная с Тати, а за целта трябва по някакъв начин да се настаня близо до него в квартала му. Не ни е по джоба да си купим къща там, но Орлов ми подсказа идеята да стана прислужница на някой от новобогаташите.
— Орлов знае ли за твоите намерения?
— Разбира се.
— И той… той съгласен ли е с това, което си намислила?
— Не съм искала съгласието му. Днес ще трябва да пуснеш следната обява във вестника: „Квалифицирана прислужница…“ и други такива, може би някой ще клъвне.
— Варя — поклати глава той, — какви ги дрънкаш? Та ти не можеш да правиш нищо.
— Е, Докторе! — обидих се аз. — Все някак ще се справя с прахосмукачката…
— И нито една жена със здрав разум няма да те вземе за прислужница. Погледни се в огледалото. Прислужниците не изглеждат така.
— Аз ще имам изключително скромен вид. С тъмна престилка, със забрадка и със сведен поглед.
— Глупости! — отхвърли той намерението ми и започна да разглежда тавана, а аз — да чакам. — Добре — заяви след пет минути. — Ще се опитаме да решим тази задача по друг начин. Имам един познат, адвокат, който преди няколко години имаше проблеми. Ако не е забравил кой съм, няма да ми откаже съдействие. Той има къща някъде в този квартал.
Аз домъкнах телефона от антрето и го сложих пред Доктора. Той въздъхна още веднъж и набра номера. Познатият му се оказа благороден човек и не само че веднага си спомни кой е Доктора, но и тутакси се съгласи да помогне, а моят приятел му сервира следната тъжна история: сега се грижел за една пациентка, която имала нужда от почивка, но не било желателно да напуска града, затова й била необходима усамотена къща някъде в покрайнините, по-добре би било да е с градина, за срок от два месеца, цената била без значение. Естествено мястото трябвало да е тихо, а хората наоколо да не са любопитни. Адвокатът се замисли за малко.