Въздъхнах с облекчение, но тревогата ми скоро се възобнови. Май че трябваше да бъда по-внимателна, докато се тътрех по тези бардаци, защото като нищо можех да попадна на познати. Досега просто бях имала късмет, но съдбата е капризна дама.
Успях да се удържа в ресторанта още около час. Бях като на тръни, хвърлях по един поглед към Ира и слушах Саша с половин ухо. Той живо се интересуваше от миналото ми: откъде съм, къде съм живяла, къде съм учила.
Ако се захванеше сериозно с особата ми, лъжите нямаше да ми помогнат, затова се придържах към истината: родила съм се в този град, после съм заминала за Москва, там съм се омъжила, а тук съм се върнала за кратко — да се видя с роднините и приятелите си. Кой знае защо, но Саша упорито не искаше да повярва на нито една моя дума и това дори ме оскърбяваше.
Ядосах се и най-неочаквано казах:
— Трябва да тръгвам.
Монаха малко се постъписа, защото допреди минута беше убеден, че ще завършим вечерта в леглото му, а изведнъж перспективите му вървяха към провал. Продължавайки да дърдори нещо за моята хубост, той ме поведе към колата, вероятно без окончателно да губи надежда. Не беше безопасно да пътувам с него, но не виждах друг изход.
— Какво става, а? — рязко попита той след малко.
Аз инатливо гледах през прозореца, цупех се и мълчах.
— Всичко е наред — измърморих злобно.
— Не говори глупости. Допреди малко се усмихваше, шегуваше се и изведнъж се сви на кълбо с иглите нагоре — точно като таралеж.
Замислих се за миг и отговорих, подбирайки думите си с видимо затруднение:
— Разбирам: загинал е твой приятел, разстроен си и затова се държиш, като че ли си следовател. Задаваш безкрайни въпроси: коя съм, каква съм… Принудена съм да те разочаровам: нищо не зная за убийството. От теб научих, че Серьожа е загинал. Ние не бяхме близки и той не е споделял с мен тайните си. Така че недей да се палиш толкова. И още нещо: не бих казала, че това беше най-приятната вечер в живота ми. А жалко.
Саша рязко намали скоростта, спря колата до тротоара и се обърна към мен:
— Варя… честна дума, дори не мислех, че…
Монаха не беше лош артист, той изигра тази сцена убедително и талантливо и ако не знаех мислите му, веднага щях да му повярвам и да се хвърля на врата му. Ех, какъв поглед, ех, каква въздишка, ех, каква стеснителна усмивка! На кого би му хрумнало, че е истински мерзавец? Вчера бе застрелял най-добрия си приятел, а днес беше много загрижен за това, че тази неприятна история можеше да излезе наяве.
Той протегна ръка, докосна рамото ми, а след това леко ме притегли към гърдите си.
— Извинявай — свеждайки очи, изчуруликах аз. — Стори ми се, че… просто… стана ми обидно, че изобщо не се интересуваш от мен. И тази неочаквана покана…
— Аз съм виновен — обнадежди се Саша.
„От какъв зор е станал бандит: ако играеше роли на романтични герои, цена нямаше да има.“
— Със Сергей сме приятели от детинство и в момента не съм много на себе си… но изобщо не съм искал да те обидя… — На това място той положи устни върху моите в целувка, а аз се устремих към любимия си. Лиричната сцена трая около десетина минути. Саша реши да я продължи в апартамента си, зарадван за пореден път, че жените са глупачки и че ако приложи умел подход и към мен, след половин час ще съм му разказала всичко. Обидното в случая беше, че той имаше право. Щях да му го разкажа като на поп, и на това отгоре щях да съм много щастлива, че съм го направила. Тази мисъл просто ми вдъхна нечовешки сили, отдръпнах се от него, извадих от чантата огледалцето си, разгледах прекрасните черти на лицето си и замислено казах:
— Ужасна трагедия. Знаеш ли защо го убиха?
— Не. Времената са такива, че не можеш да кажеш за какво биха убили и теб самия. — В този момент Саша си спомни, че уж е бизнесмен, и не съвсем на място добави:
— Бизнесът е опасно нещо.
— Чаках да ми се обадиш — тихо казах аз и прибрах огледалцето в чантата си. — След онази среща в бара. А се обади Серьожа. И аз реших, че… Разбира се, всичко това е страшно глупаво… — Поклатих глава и се зазяпах през прозореца. — Днес, когато ме покани на вечеря, помислих, че… Господи, защо в живота никога не става така, както ти искаш! — патетично завърших аз, гледайки Саша Монаха с надежда в очите.
„Тая бълнува — не без удоволствие констатира той наум. — Добре, скъпа, обичам те и прочее.“