Прегърна ме много нежно и отново започна да ме целува, като между другото фантазираше на глас:
— Търсих те. Това се оказа толкова трудно: никой нищо не знаеше за теб. И изведнъж се появи Сергей и каза: „Аз вечерях с нея вчера“ — и в този момент така се усмихна, че аз едва не припаднах.
„Сигурно по тази причина си пречукал приятелчето си“, клъвнах го на свой ред, естествено — мълчешком.
— Той ми даде да разбера, че вие с него… нали разбираш? Но аз все пак реших да ти се обадя. Може би не намерих нужните думи, но ти ми говореше толкова насмешливо, равнодушно…
— А после дълго плаках — прошепнах аз, направих опит да се разрева и изтърколих две сълзици по бузата си, но кой знае защо — само от едното око. Нормално ли беше това или с мен отново се случваше нещо необяснимо? Саша целуваше мократа ми буза и ние се преструвахме, че сме изпаднали в състояние на пълно блаженство — и той, и аз.
„Господи, каква мъка!“, мислеше си Саша.
„Почакай, скъпи, ще те развеселя“, мислех си аз.
Беше ми неудобно да седя, извита настрани, и се опитах да съкратя проточилата се сцена. Леко се отдръпнах, погледнах Саша в очите, опитвайки се да излъчвам вътрешна светлина, и казах:
— Сигурно изглеждам ужасно.
— Изглеждаш изумително! — Той съумя да произнесе тази глупава дума много прочувствено, за което му помогнаха опитът и познаването на женската психология. Но и аз не бях вчерашна.
— Просто ме успокояваш. Една разревана жена не може да изглежда изумително. — Двете пролети сълзи ми даваха право да твърдя, че съм и разревана, и нещастна.
— За мен ти винаги си прекрасна.
„Можеше да измислиш нещо по-оригинално.“
— Толкова се радвам, че си поговорихме…
„Аха, само че за какво беше всичко това?“, озадачихме се и двамата едновременно.
— Просто не можех да си намеря място.
— Аз също — похвали се Саша. — Пък и това убийство… — 1:0 в негова полза, защото отново много ловко върна разговора към темата, която го интересуваше: — Умът ми не го побира кой би могъл да извърши това.
„Тъй да бъде, получаваш утешителна награда.“
— Саша — въздъхнах с трагичен шепот и стиснах ръката му. — Трябва да ти кажа… нещата не стоят така…
— Знаеш ли нещо?
Колкото и талантлив да бе, Саша не издържа — репликата му не беше уместна, а погледът му бе твърде заинтригуван. Добре де, нали аз пък бях една влюбена глупачка със слаби рефлекси и не виждах нищо друго, освен божествените му очи!
— Саша — изправих се на седалката, защото вече бях получила бодежи отстрани, но не пуснах ръката му. — Серьожа беше… не много добър човек. Ужасно е, че ти говоря такива неща…
„Давай по същество, пиленце, така до утре няма да свършим“, помисли си Саша, но на глас каза:
— Какво имаш предвид?
— Аз не исках да се срещам с него и тогава… общо взето, започнаха да се случват неприятни неща — изчезна колата ми, после някой наби Доктора…
— Това кучето ти ли е? — мило се поинтересува Саша.
— Не, това е моят приятел — бързешком отвърнах аз, а той за пореден път отсъди: „Тая бълнува.“ — Моят приятел е лекар, но аз го наричам Доктора, което е разговорно от лекар и, разбира се, не е правилно, защото той не е доктор, а лекар.
„Тая ще ме побърка — натъжи се Саша. — Ти ми разкажи за Гьобелса, сладурче, а аз ще ти купя шоколад.“
— Набили са твоя приятел, така ли? — напомни ми Монаха, а аз кимнах:
— Да. И през цялото време Серьожа ми звънеше, говореше ми ужасни неща и казваше, че ако не се срещна с него, ще станат още по-лоши работи. Не знаех какво да правя, исках да се обадя в милицията, но Доктора каза, че няма смисъл. Това продължи доста време. Серьожа ту ме заплашваше, ту ме затрупваше с цветя. А после ми изпрати и тези обици.
„Най-сетне.“
— Донесоха ми ги заедно с един огромен букет, а след няколко минути се обади Сергей и заяви с абсолютно невъзможен тон, че трябва да отида при него. Реших, че така не може да продължава…
„Аха, грабнала си подаръка, сложила си го на ушите си и си хукнала презглава с вдигнати поли.“
— Излъгах те — казах с глас на обидено дете и изругах наум: „Нали сега съм фаталната жена, какви ги върша? Добре де, и така може.“ — Наистина трябваше да отида при него в пет часа.
— Видя ли нещо? — разбърза се той.
„Какъв нетърпелив младеж!“
— Не — изплашено отвърнах аз. — Пристигнах в пет. Позвъних два пъти. Никой не ми отвори. Много се зарадвах и хукнах към къщи.