— Без да влезеш в апартамента ли?
— Нямам ключ! — учудих се аз. — С него се уговорихме, че ще ме чака, защо ми е ключ?
— Да — съгласи се Саша. — И какво стана по-нататък?
— Нищо — разстроих се аз. — Той повече не се обади, а аз се зарадвах, че най-сетне ме е оставил на мира. И изведнъж ти… Как мислиш, трябва ли да отида в милицията?
— Не. — Саша трогателно ме притисна към гърдите си и аз отново бях принудена да заема неудобната поза. — Не искам никой да знае, че ти си била край дома му. Това може да се окаже опасно.
— Толкова се радвам, че се осмелих да ти разкажа това — мърках доволно.
— Правилно постъпи — съгласи се Саша. — Разказът ти не ме изненада особено — отбеляза натъжено след минута кавалерът ми. — И преди съм забелязвал разни неща при Серьога, изобщо той беше далеч от благородния герой, беше свикнал да постига своето с всякакви средства… А този твой доктор не би ли могъл да го… — изтърси Саша ценната си идея.
„Много си умен, няма що!“
— Какво говориш, Саша! — възкликнах аз. — Доктора не знаеше нищо — нито адреса, нито часа, в който щяхме да се срещнем…
— Изобщо нямам никаква представа кой би могъл да бъде — въздъхна той. — И все пак не бива да изваждаме твоя Доктор от сметката. Ако аз бях на негово място, като нищо щях да удуша мерзавеца, който те преследва.
— Но Доктора изобщо не е на твоето място — премигвайки два пъти, казах аз. — Ти не ме разбра, той е мой приятел…
— Е-е-е… — Саша се опита да изрази мисълта си по джентълменски, но от устата му не излезе нищо друго, освен блеене. — Че нали живеете заедно? — изстреля накрая.
— Да… — Отново премигнах и веднага се изчервих до ушите. — Боже мой, ти нищо не си разбрал… Доктора изобщо не е мой любовник, нали ти казах, той е лекар.
„Какво значение има?“, озадачи се Саша и избоботи:
— Мислех, че живеете заедно…
— Всъщност той има свой апартамент, но прекарва доста време при мен. Той е мой лекуващ лекар и смята, че все още трябва да бъда под наблюдение. Особено пролетно време, когато започват кризите.
„Каква ли болест има това пиленце?“
— За нещо сериозно ли става дума? — сепна се той.
— Получавам нервни сривове — отвърнах. — Преживях тежка душевна травма и до ден-днешен се нуждая от постоянно лечение. Доктора казва, че на практика съм здрава, но е по-добре да не рискувам.
„Тая е смахната — развесели се Саша. — Дявол да го вземе, как не се сетих веднага? Добре де, не се тръшка по земята и слава богу — хубава мадама е, пък и откачалките не са заразни.“
След като се успокои, той ме целуна с огромна страст. Аз постигнах своето и интересът на Саша към мен вече имаше ярко изразен физиологичен характер. Едва ли щеше да се хвърли още на заранта да разузнава коя съм и откъде съм. А ако — не дай си боже! — научеше, какво пък, нямаше нищо страшно, защото щях да му кажа: за мен писаха всички вестници, а вас, младежо, аз абсолютно съм ви забравила по простата причина, че дълго и упорито са ме удряли по главата.
— Сашенка — прошепнах, — трябва да се прибирам вкъщи.
— Вкъщи ли? — не разбра той.
— Да. Сега провеждам курс на лечение и не бива да закъснявам.
„Като нищо сам можеш да изперкаш с тези откачалки“, реши Саша и запали мотора, шепнейки ласкаво:
— Разбира се, скъпа.
9
В десет часа се обади приятелят на Доктора и каза, че нещата с къщата са уредени и можем да огледаме мястото. Доктора замина и се върна след два часа.
— Е, как е? — попитах.
— Би трябвало да ти хареса — сви рамене той. — Искат луди пари.
— Парите нямат значение — опитах се да го утеша. — Ако ни потрябват, веднага ще намерим.
— И все пак не разбирам много-много какво си намислила.
— Плановете са в процес на разработка — сериозно казах аз и полюбопитствах: — Кога можем да се преместим?
— Още днес.
— Значи трябва да си събираме багажа.
Приготовленията не отнеха много време. Оставих на Саша следното съобщение на телефонния секретар: „Сашенка, наложи ми се спешно да замина. Обичам те.“ Кратко и съдържателно. Сега нямах нужда от Монаха, нещо повече — той можеше да попречи на моя замисъл, а ако ми се удадеше да осъществя идеята си, можех да си спомня и за пръстена.
Натоварихме багажа в колата и се отправихме към новото си местожителство. Въпросният квартал ми направи благоприятно впечатление: навсякъде цареше чистота, уют и мирис на много пари. Разбира се, срещаха се и доста скромни къщи, само по на два етажа, с гаражи за две коли в приземните катове, с веранди, балкони и с розови храсти под прозорците, но имаше и дворци. Аз въртях глава наляво и надясно и възторжено сочех с пръст навън, опитвайки се да привлека вниманието на Доктора, но като че ли той нищо не виждаше. В отговор на моя възторг Доктора се мръщеше, тъй като чуждото богатство, кой знае защо, го дразнеше.