Още не бях успяла да се полюбувам до насита на местните забележителности, когато спряхме пред една метална врата. Къщата не се виждаше добре заради високата ограда.
— Тук ли сме? — попитах, а Доктора кимна в отговор.
След няколко минути вече се носех из временното ни жилище. Къщата не изглеждаше кой знае колко скромно, но не беше и дворец. Преброих осем стаи, пет помощни помещения (ателие, дрешник с пералня, два килера и котелно), а предназначението на още три от помещенията остана тайна за мен — това бяха две абсолютно празни стаи без прозорци и с големина по петнадесет на три метра (не ме домързя да ги измеря с крачки), и още една с натрупани вътре железарии. Нарекох помещението с железариите инквизиторска, а двете празни стаи — канцеларии. Фантазията ми предизвика прилив на отрицателни емоции у Доктора, между веждите му се врязаха бръчки, а обърнатият му към мен поглед стана загрижен.
След като свърших с огледа на къщата, изтичах в градината, но тя не ме порази с нищо — там растяха няколко плодни дръвчета, зелена трева и храсти покрай оградата. А самата ограда будеше респект, защото беше направена от тухлени стълбове и метални пръти, които се устремяваха към небето и много напомняха пики.
— Доста пари са хвърлени тук — кимнах аз и отидох да подреждам жилищното пространство, което беше с изглед към улицата.
Нашата къща бе обозначена с номер двадесет и седем и бе последна в редицата на улицата, която беше застроена от двете страни до номер двадесет и три, а нататък следваше кръстовище и къщи само от нечетната страна, след които имаше градини, тухлени гаражи и дере. Мястото беше тихо и като цяло ми хареса.
Оставаше да разбера на какво разстояние от къщата, която ме интересуваше, се намирах, тръгнах по пресечката и скоро с радост констатирах факта, че въпросната улица минаваше паралелно на онази, на която се бяхме заселили ние, а щом след десет минути се ориентирах в номерацията на къщите, направо пощурях от щастие, защото господин Петров, по прякор Тати, с когото мечтаех да осъществя запознанство, се оказа мой съсед, т.е. неговата частна собственост граничеше със собствеността, която временно ми бе предоставена, а тези две собствености бяха разделени от една съвсем прозрачна ограда. Подвиквайки от възторг, аз се прибрах вкъщи.
Доктора седеше на площадката пред входа и изглеждаше нещастен, което ме възмути, защото нещата се подреждаха повече от добре и киселата му физиономия предизвикваше протест у мен.
— Извадихме късмет — реших да го поободря аз. — Въпросният Тати ни е съсед. От нашата градина безпроблемно може да се попадне в неговата.
— Ти така и не ми каза защо ти е всичко това — изпъшка Доктора.
— Веднага щом го измисля, непременно ще ти разкажа — уверих го и отидох да си избирам стая.
Доктора тръгна след мен с лека въздишка. След като обсъдихме как да разпределим жилищната площ, ние се настанихме в две от стаите, които имаха обща баня помежду си, а тази, която си избрах аз, беше с излаз към верандата. Останалите помещения не ни трябваха, ние затворихме плътно вратите им и решихме да забравим за тях.
Следващият ден не донесе нищо особено в живота ни. Аз се занимавах предимно с това да отслабвам, поглеждах се през час-два в огледалото и постоянно установявах, че физиономията ми продължава да пращи от здраве. Бях принудена напълно да се откажа от храната и да наблегна на чая. След три дни се появи някакъв намек за отслабване и болезненост — по-скоро заради гладнишкия блясък в очите ми, но това беше по-добре, отколкото нищо, и аз се заех с гардероба си: в него се появиха тесни панталонки, трикотажни блузки по тялото и обикновени полички, които едва покриваха задника ми. Никакъв грим и конска опашка на тила (въпреки всичко, не посмях да си сплета две плитки). От фаталната жена не остана нищо, което означаваше, че вече можех смело да се промуша през оградата.
Но нямаше как да се провра просто ей така, затова Доктора отиде на пазара и донесе оттам едно коте — съвършено черно и с изумително големи уши. Докато го вадеше от чантата, той заяви: