— Ето, новият квартирант пристигна.
Котето стана Квартиранта, а впоследствие името му бе съкратено на Кварт или Кварти. Разчитах именно на него, за да попадна на вражеската територия.
Следващите два дни преминаха в разузнаване. Аз лежах на тревата с бинокъл в ръце и наблюдавах съседната къща, по-точно — двора й, защото къщата почти не се виждаше. Старанията и търпението ми бяха възнаградени: веднъж видях един младеж с охранена мутра, който пикаеше под ябълково дърво и весело си подсвиркваше, после го съзрях да играе волейбол в компанията на други младежи, които също имаха охранени мутри, а на два пъти зърнах мъж на средна възраст да се разхожда с един доберман. Всъщност доберманът никога не тичаше сам из градината и това ми вдъхваше известни надежди.
В едно прекрасно утро, след като си поговорих малко с Господа (говорех предимно аз, но към края на петата минута ми се стори, че Господ съвсем ясно изрече: „Давай!“), аз решително поех към оградата, мушнала Кварт в джоба на жълтия си сукман. На главата си бях нахлупила сламена шапка, та двете ми нахални плитки да не бодат чак толкова очите, кльощавината и нездравият, по-точно — гладнишки блясък в очите ми намекваха за скрита в дълбините на моя организъм тежка болест.
Опряла нос в оградата, аз понаблюдавах известно време вражеската градина и след като се убедих, че е пуста, се опитах да се промуша между прътите. Ненапразно бях гладувала и това ми се удаде, само че възникна проблем с главата ми — разбира се, свалих шапката, но се изплаших, че ако продължа да стоя в много неприятната поза, която бях заела, можех да се лиша от ушите си.
Ушите ми си останаха на мястото, а аз се озовах на вражеска територия. Огледах я още веднъж и пуснах котето. Според замисъла ми то трябваше весело да заподскача към къщата, в която живееше Тати, а аз да тичам след него и да подвиквам високо: „Кварт!“ и „Пис-пис!“
Но въпреки моя замисъл, подлото животно веднага хукна обратно към нашата градина.
— Ела тук! — ядосах се аз и започнах да примамвам котето със зловещ шепот: — Пис-пис. Веднага ела тук!
След като отскочи на около метър от оградата, котето седна, пооблиза лапата си, измяука високо и замря, примижавайки срещу слънцето с жълтите си очички.
Не можех да рискувам втори път ушите си, затова промуших ръката и рамото си между прътите и преминах към жален шепот, опитвайки се да привлека вниманието на котето. Наложи ми се да държа главата си обърната едва ли не под ъгъл от 180 градуса, затова не можех да видя какво върши животното от другата страна. Както стана ясно, животното не правеше нищо, а продължаваше да си седи по същия начин, наблюдавайки ме с известно недоумение.
— По дяволите! — изругах и запълзях да го хвана.
Щом ме дочака да се озова до него с почервеняло от гняв и купища неизречени претенции лице, подлият котак направи три скока и се оказа от другата страна на оградата. Втурнах се подире му, страхувайки се, че той като нищо ще вземе някакво друго решение и аз тъй и ще си умра, без да осъществя замисъла си.
Котето се отдалечи на бегом на няколко метра от оградата и легна в тревата. Тропнах с крак в желанието си да го изплаша и да го накарам да продължи да тича нататък, но то се обиди и се обърна. В този момент клоните на съседните храсти се разтвориха и аз видях младежа с охраненото лице, облечен с карирана риза.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Здравейте! — пребледнях аз. — Котето ми избяга, а пък зная, че вие имате куче…
— Ти да не си съседката ни? — изсумтя младежът.
— Да — ободрих се аз. — Живея в тази къща. Моля ви, не пускайте кучето, сега ще намеря котето си, то не е отишло далеч, съвсем мъничко е още.
— Какво е на цвят?
— Черно. — Застанах на колене и започнах жално да викам: — Пис-пис.
— Мяу — отвърна Кварт, а младежът се закова на място и наостри уши.
— Мяучи някъде.
— То е тук, тук е — уверих го аз, отдалечавайки се пълзешком от мястото, на което се дислоцира животното. Котакът радостно подскочи след мен. — Ама че си мерзавец! — изсъсках. — Би трябвало да те търсим поне още половин час.
В този момент откъм къщата се разнесе лай и котето хукна към храстите.
— Кучето! — изплаших се аз. — Ще го разкъса.
— Няма да го пипне — поклати глава младежът, между клоните се мерна фигура на човек, а към нас се понесе забелязаният от мен преди време доберман. Сметнах за излишно да пищя, но сграбчих младежа за ръката и се притиснах към рамото му. — Кротко, Дяволе! — каза той. Доберманът ме гледаше със злобните си очички, а аз от сърце и душа му пожелах наум: „Да пукнеш дано, изчадие адово!“ Песът помръдна уши, жално изскимтя и тръгна назад, а младежът се учуди: — Какво ти става, глупако?