В разгара на тази сцена до оградата се появи един мъж — беше на около шестдесет години, среден на ръст, мършав, с обикновено, незапомнящо се лице и почти плешив. Беше облечен с дънки и светла риза, а в ръцете си държеше пръчка, от което можеше да се предположи, че си играеше с кучето.
— Здравейте! — кимнах аз, все още вкопчена в младежа, той леко се поотдръпна от мен, а доберманът се скри зад краката на своя появил се стопанин и току поглеждаше към мен оттам.
— Съседката — с леко смущение започна да обяснява младежът. — Казва, че котето й е избягало тук. А в това време дотърча Дявола.
Сякаш в потвърждение на тези думи котето измяука отнякъде, Дявола хукна в тази посока, но плешивият тип заповяда:
— Седни! — И кучето замря на място.
Аз бях доста заинтригувана от поведението му. Ами ако у мен се бе появил още един талант и сега разполагах с дарбата да внушавам? Почти бях на път да проверя това, хвърляйки едно око към младежа, но размислих: ако и той започнеше да скимти след добермана, тогава нашата дружба с Плешивия надали щеше да се осъществи.
Чичкото ме разглеждаше, а аз свенливо се усмихнах и помолих:
— Извинявайте, че влязох при вас… тъй де, през оградата… Видях, че имате куче и се изплаших.
— Ами ако Дявола тичаше без надзор и те беше ухапал? — засмя се стопанинът, а аз свих рамене.
— Мислех, че Кварти е тук, наблизо, и не е успял да влезе навътре. Той е мъничък.
— Ваня, прибери кучето! — кимна Плешивия към младежа.
Онзи хвана добермана за нашийника и го поведе към къщата, а аз вдигнах шапката си от земята и започнах нежно да подвиквам:
— Кварт, Кварт.
Очевидно котакът беше много сърдит, защото не пожела да се отзове.
Ние усърдно го търсихме в продължение на близо петнадесет минути. Ваня се върна и започна да пълзи по земята заедно с мен. И точно той намери котето. То кротко дремеше, излегнато в тревата.
— Ето го — зарадва се Ваня и го сграбчи с огромното си ръчище. — Лежи си тука… Ще останеш без опашка, глупчо, ако се пъхаш, където не трябва.
Тези думи стреснаха котето и то започна страховито да мяучи.
— Не бой се, миличко — взех да се лигавя аз, гушнах котето и веднага добавих забързано: — Благодаря, извинявайте много, ще трябва да преградим плета отдолу, за да не се промушва… — След като казах всичко това, сложих котето в джоба си и се наканих да се провра между прътите, мислейки си съкрушено: „Този път със сигурност ще се заклещя.“ Възползвайки се от моето колебание, котето се измъкна от джоба ми, пльосна се на земята, аз възкликнах, а то се шмугна в храстите. Ваня и Плешивия дружно се разсмяха.
След това ние още около пет минути търсихме котака, намерихме го и бъбрейки, поехме към дървената портичка, защото преценихме, че този път е за предпочитане.
От време на време Ваня ме поглеждаше с възхищение, макар да не обичаше кльощави момичета, но след като мислено ми прибави десет килограма, реши, че с тях цена нямаше да имам и започна да гадае на колко ли съм години. На вид е съвсем като хлапачка, мислеше си той, гони някакво коте, но пък я какво тяло има — всяка жена би й завидяла, макар че сега не можеш да ги разбереш — понякога и хлапачките приличат на кобили.
„Абе връстници сме бе, глупако“, мислено му отвърнах аз, а той като че ли помръдна уши.
Плешивия вървеше от лявата ми страна и любезно ми говореше, но мислеше за друго. Засега не можех да се ориентирам в мислите му и те дори ми се сториха безинтересни. Стигнахме до дървената портичка, аз още веднъж се извиних, казах „Благодаря“ и „Довиждане“, Плешивия също каза „Довиждане“, а Ваня закачливо ми намигна.
На другия ден отидох да се попека на слънце в градината, банският ми костюм беше повече от скромен, лежах на едно одеяло близо до оградата, закачах котето с една тревичка, а пред мен беше шахматната дъска с подредените върху нея фигури.
Първо се появи доберманът, подскочи към оградата, погледна ме, но не посмя да ме залае. Аз му се изплезих и се обърнах. След добермана дойде и Ваня.
— Здрасти! — каза усмихнато.
— Здравей! — отвърнах аз и се понадигнах.
— Печеш ли се?
— Да… времето е хубаво.