— Как е твоят звяр? — попита той и посочи с глава котето.
— Благодаря, добре е.
— Аха… — Младежът не знаеше какво друго да каже и съсредоточи вниманието си върху мен.
„Банският й е боклук — реши той. — Такива не носят дори по селата. А циците й… си ги бива…“ Въздъхна с копнеж.
„И това изобщо не е чудо на природата — прихнах наум аз. — А последно постижение на пластичната хирургия. Но няма смисъл да се звериш, не съм се старала заради теб.“
— Играеш ли шах? — сети се да попита той.
— Да. Само че няма с кого. Сама не ми е интересно. А ти играеш ли?
— Тцъ. Предпочитам да играя на 21.
— Жалко…
Младежът седна от другата страна на оградата заедно с шашнатия доберман и започна да се чуди какво ли по така би могъл още да ми каже.
— Това баща ти ли беше? — попитах аз в желанието си да поддържам разговора.
— Владимир Иванович ли? Тцъ. Аз работя тук. Охранител съм. Къщата е богата… — неопределено отбеляза той.
— А ти със старите си ли живееш?
— Тази къща не е наша, дойдохме тук на почивка.
— Ясно. Отдалеч ли сте?
„Изчезни, досадо!“, помислих си, прехвърляйки наум какво да му отговоря.
— Ваня! — кресна някой от къщата, сякаш беше прочел мислите ми. Младежът стана.
— Викат ме… Ще се видим… До скоро.
— До скоро — видимо натъжена кимнах аз.
Младежът изчезна, а след него изчезна и доберманът, като преди това ми метна един поглед и жално изквича.
Вечерта взех една пазарска чанта, прокраднах се до съседната улица и се сдобих с възможността да наблюдавам отпътуването на един почетен ескорт от два черни мерцедеса и едно волво, които поеха в редичка от площадката пред входната врата на къщата, върху която бях съсредоточила вниманието си. Щорите бяха спуснати и тя изглеждаше като необитаема.
„Къде ги понесе неволята? — разстроих се аз. — Ами моите планове…“
Тъй като беше неразумно да се мотая по съседната улица, защото си имах своя и трябваше да се движа по нея, без да предизвиквам подозрения, аз отново се настаних в градината. Лежах там три дни в пълна самота, ако не се брои котакът. В градината на съседите ми не се появи никой, вярно, сред храстите се мерна доберманът, но той тъй и не дръзна да се приближи до оградата. Като цяло между нас с него се оформиха добри отношения.
Аз скучаех и проклинах съдбата. На четвъртия ден късметът ми се усмихна. Щом чух стъпки от другата страна на оградата, започнах жално да подвиквам: „Кварт, Кварт!“, като преди точа предвидливо мушнах котака в една кошница с капак, а пък нея скрих в храстите, и видях самия Владимир Иванович. Той се усмихна и попита:
— Какво, пак ли се е изгубил?
— Пак! — разперих ръце аз.
— Да не би да е прескочил при нас?
— Ами че аз закрих дупките с дъска…
— Би могъл да се промуши по-нататък — засмя се Владимир Иванович. — Оградата е голяма. — И извика: — Пис-пис!
Подложеният на тормоз в кошницата котак не пожела да се отзове. Ние го потърсихме известно време, сетне аз освободих животното и радостно извиках:
— Намерих го. — И за доказателство го показах. — Истинска мъка е да се занимаваш с него — оплаках се. — Като живак е.
— Всички малки животни не се спират на едно място — кимна Владимир Иванович и в този момент забеляза моя шах. — С котарака ли играеш?
— Няма с кого другиго — отвърнах. — Тук не познавам никого, а Леонид Андреевич няма време.
— Той роднина ли ти е?
— Всъщност не, но е добър приятел на родителите ми.
— Значи тук си на гости, така ли?
— Укрепвам здравето си — засмях се аз.
— Това е добре. Я вземи шаха и ела при мен, ще поиграем.
— Наистина ли?
— Разбира се. Да вървим…
Престорих се на притеснена:
— Почакайте малко, само да попитам Леонид Андреевич. — И се спуснах на бегом към къщата. Доктора четеше вестник на верандата. — Дръж котака! — извиках. — Гепих го…
— Кого? — шашардиса се той.
— Тати… По дяволите, къде са чехлите ми?
— Варвара, чехлите са на краката ти.
— Аха… — Втурнах се презглава от верандата към градината, но след малко тръгнах спокойно, а когато стигнах до оградата, вече бях с кисела физиономия.
— Не те ли пусна? — подсмихна се Владимир Иванович.
— Леонид Андреевич каза, че не е хубаво да преча на хората.
— Че ти няма да ми пречиш. Аз също си почивам и укрепвам здравето си. Така че — да вървим!