— Да взема ли шаха? — засуетих се отново.
— Недей, аз имам. Иди до портичката, ще ти отворя.
— По-добре да мина през оградата — издърдорих. — По-бързо ще стане.
Този път дори и не помислих за ушите си, а след минута, стоях до моя нов приятел, който се усмихна и ние тръгнахме към дома му.
Къщата се оказа двуетажен урод, изграден от червени тухли, с отразяващи стъкла на прозорците на първия етаж и с огромна открита веранда, от която се излизаше на двора. На нея имаше стругована маса и плетени фотьойли, а върху остъклената й част тихо работеше климатик. Същински земен рай и това си е! Тъй като можеше да се предположи, че къщата, в която живея, не беше с нищо по-лоша от тази, аз не започнах да блещя наоколо очи от почуда, а преливаща от щастие, погледнах Владимир Иванович и попитах:
— Тук ли ще седнем?
— Разбира се. Винаги е по-приятно на чист въздух. Как мислиш?
В този момент забелязах един едър младеж, който ме наблюдаваше много проницателно, Владимир Иванович го извика и му нареди да донесе шаха. Той го донесе и незабавно се оттегли, а ние седнахме да играем.
Първия път трябваше да спечеля, та на чичкото да му стане интересно, и аз бързичко мобилизирах всичките си сили. Занареждах фигурките, докато чичкото ме гледаше лениво, и общо взето — убиваше времето си. Стиснах в ръцете си две пешки и ги протегнах.
— Лявата — кимна той. Падна ми се да играя с черните фигури.
Изглежда, Владимир Иванович беше добър шахматист, защото направо се измъчих с него. Имаше и едно хубаво нещо — обичаше продължително да мисли. Втренчваше се в дъската, подпрял бузата си с длан, и сякаш спеше. Спечелих първата партия. Изпищях от възторг и плеснах с ръце, а след това, разбира се, се засрамих и казах:
— Извинете.
— Браво! — поклати глава той. — Имаш талант.
— Ще изиграем ли още една? — зарадвах се.
— Хайде!
Подредих бързо фигурите. Играхме втората партия дълго и след изтощителна борба спечели Владимир Иванович.
— Трета за победител? — предложих аз.
— Хайде! Само че първо ще пием чай… Бива си те, Варвара.
Аз засиях като тулски самовар и ние отидохме в кухнята да пием чай. Известното безредие там подсказваше, че в къщата по-скоро няма жена. Точно така се и оказа: всъщност жена имаше — една, която идваше да чисти три пъти в седмицата, но пък за сметка на това из стаите се мотаеха двама охранители — проницателният от верандата и още един, когото не видях, а само чух.
Владимир Иванович сложи чайника на печката, а аз се настаних зад голямата маса, подвила крака на стола, сякаш това беше съвсем естествено. Изобщо усилено изобразявах поотхвръкнало чадо, чието детство малко се е проточило.
— Кой те е учил да играеш? — попита Владимир Иванович.
— Татко — малко натъжено отвърнах аз. — Само че татко умря, а Леонид Андреевич не обича да играе шах и рядко го прави. А пък аз не обичам да гледам телевизия. И общо взето, или чета, или играя сама със себе си.
— Значи си почиваш? Май че още не е време за ваканцията…
„Да не би да си мисли, че съм още ученичка?“ Това ме изненада. Чаят беше благоуханен, с листа от боровинки, и сладкото също беше от боровинки. Изядох цяла купичка, а после се изчервих.
— Не се притеснявай — усмихна се Владимир Иванович. — Слава богу, сладко има.
Върнахме се на верандата и продължихме битката. Владимир Иванович се мръщеше, а аз се чудех как би било по-добре: да спечеля или да загубя и в края на краищата спечелих.
— Браво! — поклати глава той. — Честно казано, не очаквах.
— Трудно се печели с вас — похвалих го аз в отговор, прибирайки фигурките.
— Хайде и утре да играем — предложи той. — Сутринта съм свободен, към десет часа, съгласна ли си? Или за теб е рано?
— Не, аз ставам в седем. Дали да не ви оставя телефонния си номер, обадете ми се и аз ще дойда, защото, току-виж, изведнъж плановете ви се променили.
Владимир Иванович си записа номера и ме изпрати до портичката.
— Тук наоколо живеят много младежи — каза той. — Сприятелихте ли се с някого?
— Не — свих рамене аз, свеждайки измъчен поглед. — Леонид Андреевич не ми разрешава да излизам сама. Почивам си в градината с Кварт.
— С кого?
— Така се казва котето.
— Кварт… Смешно име.
Сбогувахме се, аз тръгнах по улицата, обърнах се и му махнах с ръка, в отговор Владимир Иванович също ми махна, аз ускорих крачка и след две минути свърнах към моята къща.