Доктора лежеше в хамака, но когато ме видя, стана и влезе в къщата.
— И какво? — попита неуверено.
— Май че всичко е наред — кимнах аз. — Играхме шах. Той си мисли, че съм дошла тук на гости да си почивам.
Доктора изпи един сок, повъртя чашата в ръката си и предпазливо попита:
— Тъй и не ми каза какво си намислила.
— Да се внедря в организацията им и да я разруша отвътре — дълбокомислено заявих аз.
— Но този човек не е виновен за онова, което се е случило с теб…
— Докторе, аз се боря с цялата престъпност, а не с един конкретен човек…
— Разбира се — кимна той. — Просто се тревожа… Това е много опасно и…
— Ние сме в пълна безопасност — убедих го. — Нали знаеш, че той още няма да е успял сериозно да заподозре нещо, а аз вече ще съм го засякла. И ние ще изчезнем.
— Трябва да се обадиш на Орлов — съвсем не на място се сети Доктора.
— Не трябва. Орлов не знае къде сме и това е много добре. Сега най-важното е да бъдем предпазливи. В името на нашата безопасност — добавих.
Доктора помисли малко и кимна. Той съвсем истински вярваше в справедливостта и прочее глупости и трябваше да се съобразявам с това. Ако му кажех истината, тя като нищо можеше да го разстрои, а аз не исках да разстройвам Доктора, защото нямах по-близък човек от него в целия свят.
На сутринта Владимир Иванович ми се обади точно в десет часа.
— Варя ли е? Имаш ли нещо против да изиграем един шах?
— С удоволствие — зарадвах се аз. — Ей сега ще дотичам, само не пускайте кучето.
След пет минути вече се провирах между прътите на оградата, а както стана ясно по-късно, Владимир Иванович стоял и ме чакал до портичката. Та затова не се срещнахме веднага. Аз се качих на верандата и извиках:
— Владимир Иванович. — Вратата се отвори, а пред светлия ми взор се възправиха двама охранители. Това, че бяха охранители, се виждаше от пръв поглед, защото с такава външност не можеха да бъдат никакви други.
Бяха с еднакъв ръст, широкоплещести, в еднакви костюми и с еднакви тъмни очила. Първият беше рус, а много късата му коса, също като пухче на пиле, блестеше на слънцето. Лицето му беше строго, а гарнирано с тъмните очила, приличаше на истинска гранитна маска. Вторият беше кестеняв и също късо подстриган, а двудневна, черна до синкави оттенъци четина красеше едрата му челюст. Доста големите му по рождение устни бяха така стиснати, че изглеждаха тънки като струна. И двамата бяха обладани от една и съща мисъл, която издаваше известно объркване.
— Здравейте! — казах високо. — Владимир Иванович не е ли вкъщи?
— Вкъщи е — отвърна самият той през смях, доближавайки се зад мен.
— Ще играем ли? — попитах.
— Разбира се.
Докато ние се настанявахме край масата, момчетата изчезнаха.
— Това ваши гости ли са? — полюбопитствах аз. — Може би моментът не е подходящ?
— Подходящ е. Тази сутрин станах много рано и се подготвих за турнира, едва дочаках да стане десет часът, за да ти се обадя.
— Да бяхте звъннали по-рано — натъжих се аз. — Нали ви казах, че ставам още в зори.
— Не ми беше удобно.
Започнахме да играем партията си. След упорита борба победата удържах аз.
— Гледай ти! — поклати глава Владимир Иванович. — Варвара, да не би случайно да си шампионка по шах?
— Не — отвърнах тъжно. — Просто имам много свободно време. Тренирам.
Той загуби и втората партия. Плесна с ръце по бедрата си и се разсмя.
— Ще играем ли? — попитах с надежда.
— Разбира се — кимна той и подвикна високо: — Резо…
На верандата тутакси се появи кестенявият младеж с двудневната четина, а Владимир Иванович му направи жест да се приближи:
— Виж какво прави с мен това момиче…
Резо взе един стол, седна с лице към облегалката му, облакъти се на нея и замря. „Май че това момче е останало без език покрай службата си“, помислих си аз, той ме погледна и бързешком отмести очи.
След малко Резо свали очилата си и повече не вдигна поглед към мен, ала поглъщаше с очи дъската.
— Е, какво ще кажеш? — попита го Владимир Иванович и те започнаха да обсъждат играта.
— Не е честно двама срещу един — засмях се аз и малко след това естествено загубих.
— Добре де, наистина не е честно — каза Тати. — Ще смятаме победата за недействителна.