По време на следващата партия Резо седеше като препариран и следеше моите ходове. Владимир Иванович загуби.
— Ама че работа… Резо, играй ти.
— Какво говорите, Владимир Иванович, че аз играя по-лошо от вас.
— Не се прави на скромен! — сряза го той и ние с Резо започнахме да играем. Партията беше рекордно кратка и естествено — той загуби.
Аз направо сияех от щастие, Владимир Иванович се изсмя, а Резо разлепи устни, което би трябвало да мине за усмивка.
Поговорихме си малко за шаха, а след половин час аз се преместих на собствена територия с обещанието, че утре ще дам на Владимир Иванович възможност за реванш.
На другия ден и тримата се настанихме на верандата. Резо се блещеше срещу шахматната дъска и от време на време нечленоразделно мучеше. Този път ужасно не ми вървеше и аз не успях да спечеля нито една партия. Щом видя, че късметът напълно ми е изневерил, Владимир Иванович започна да хитрува, но аз го възпрях:
— Така не е честно, нарочно ми отстъпвате.
— Просто малко се поуморих — започна да се оправдава той, но въпреки това спечели.
Отидохме в кухнята да пием чай и аз се заех да поровя в чуждите мозъци. Както и преди, у Резо не се срещаха никакви мисли, в смисъл че по принцип той, разбира се, имаше такива, но те бяха крайно неинтересни: например, докато пиеше чай, мислеше как би протекла партията, ако аз не бях жертвала коня си, и разни други глупости от този сорт; а Владимир Иванович мислеше за мен и много искаше да научи някои неща, но през този ден не се осмели да ми задава въпроси.
Откровеният разговор се състоя само след една седмица, а дотогава ние редовно и с променлив успех играехме шах. Този път Резо го нямаше и аз, уж между другото, попитах:
— А къде е Ваня? — И се изчервих.
— Ваня ли? — вдигна глава Владимир Иванович, сякаш се мъчеше да си спомни за кого точно говоря. — Има си работа момчето. Какво, да не би да ти е харесал? — Аз свих рамене и отместих поглед. — Откъде си? — попита Тати.
— Общо взето, израснала съм в този град, просто три години живях на друго място, а Леонид Андреевич има приятели в този квартал — вашите съседи, сега те са в чужбина и ни разрешиха да поживеем в къщата им.
— Почакай — понавъси се моят нов приятел. — А родителите ти къде са?
— Нямам родители. И роднини — също. Имам само Леонид Андреевич, той е приятел на семейството ни, но не може непрекъснато да ме държи… Изобщо в момента съм във ваканция.
— А къде учиш?
— Не уча… аз… — На това място изобразих смущение и изрекох бързешком: — Струва ми се, че Леонид Андреевич ме вика. — И забързах към заветната ограда.
Владимир Иванович беше озадачен и дори заинтригуван. Затова на другия ден, веднага след като седнахме да играем шах, той започна с въпросите:
— Варя, я ми кажи защо живееш като затворник. Ти си младо и хубаво момиче, а май нямаш приятели, освен твоя Леонид Андреевич, странно е някак си.
Аз свих рамене:
— Така се случи.
— А какво се е случило? — сепна се той.
— Всичко. Извинете ме, но не ми се говори за това, по-добре да поиграем шах.
Оттук нататък мислите му постоянно се връщаха към моята особа, а любопитството просто го раздираше. Аз обмислях как да задълбоча приятелството си с Владимир Иванович, защото шахът, разбира се, беше хубав повод за запознанство, но в моя случай трябваше и още нещо.
Дните минаваха и нищо интересно не се случваше. Тъй като разбрах, че няма да дочакам помощ от съдбата, реших да изкова щастието си със свои ръце — мислех си например, че щеше да е чудесно, ако можех да спася Владимир Иванович от някакви врагове. Той сигурно имаше такива. Нямаше да е зле, да речем, да го прикрия със собствените си гърди. След като поразсъждавах още малко върху тази възможност, аз се усъмних: дали идеята беше чак толкова добра — ами ако изведнъж някой умник вземеше, че ме гръмнеше от престараване? Все пак бях младо момиче, пък и нали имах мисия на земята… Може и да не беше мисия, но все едно — на мен ми бе интересно и не бързах да умирам. Главата ми не раждаше нищо по-умно и аз започнах да се опасявам, че отношенията ни с моя съсед тъй и ще си останат на мъртвата точка — ще си играем шах и от време на време ще си разменяме по някоя дума. Подобна перспектива направо ме хвърляше в униние, аз изгубих апетит, отслабнах и заприличах на един наистина много болен човек. Доктора се мръщеше и стоеше нащрек.
— Не разбирам какво искаш да постигнеш?
— Искам да станем приятели с него, ако това не се случи, целият ми план ще иде по дяволите — ядосвах се аз.