— Ако умреш от глад, това едва ли ще ти помогне да постигнеш целта си.
Лесно му беше на Доктора да разсъждава: седеше си по цял ден на верандата и четеше вестници, докато аз бях потънала в грижи.
Изобщо с всеки изминал ден все повече и повече отслабвах и ставах все по-загадъчна. Владимир Иванович се опита да събере сведения за мен, но не успя да открие нищо съществено, а впрочем — не се и постара особено. Шахът вече ужасно ми беше омръзнал, дразнех се и постоянно печелех от яд.
В разгара на една от битките ни на верандата изневиделица се появи един чичко с дънков костюм. Ако трябва да бъда точна, първо се появи не той, а охранителят му — същият онзи рус младеж, който ме посрещна първия път на същата тази веранда заедно с Резо. Казваше се Толя. Той много предпазливо се приближи на пръсти, доколкото телосложението му позволяваше това, и тихо зашепна нещо в ухото на Владимир Иванович. Естествено аз не се заслушах и дори не им обърнах никакво внимание. Впрочем Резо, който, както обикновено, седеше на стола с лице към облегалката и следеше играта, също не трепна.
Владимир Иванович изслуша съобщението, кимна, Толя се оттегли, а моят съперник се съсредоточи върху шаха. Някъде след около двадесетина минути отново се появи Толя, но този път не прошепна нищо, а просто влезе в полезрението на Владимир Иванович и когато той му обърна внимание, кимна.
Чак тогава вратата се отвори и на верандата се възправи дънковият мъж. Беше висок, слаб и кой знае защо — докарваше го на каубой: липсваха му само една широкопола шапка и ботуши с шпори. Владимир Иванович протегна ръка, те се здрависаха, а моят съсед и благодетел каза:
— Погледни, Андрей, какво прави с мен това момиченце.
— Да не би да губиш! — възкликна онзи. — Това не може да бъде.
— Може — и още как!
Резо бързешком стана и отстъпи стола си на новодошлия, но не си тръгна, а се курдиса зад гърба на Владимир Иванович и продължи да наблюдава играта.
Андрей се настани на стола и започна да си дава вид, че играта много го интересува. Но всъщност всичко, което в този момент ставаше на верандата, му беше дълбоко безразлично. Впрочем не. Владимир Иванович не му беше безразличен. След няколко минути аз едва не извиках от възторг: въжделеният случай най-сетне ми бе предоставен, този случай седеше вляво от мен в дънков костюм и скърцаше със зъби.
След около петнадесетина минути ние завършихме партията си, спечели Владимир Иванович, ала за целта му се наложи да се поизпоти. Стиснахме си ръцете и аз се наканих да си вървя вкъщи. Но Владимир Иванович ме прегърна през раменете и ме поведе към кухнята, прегърна и дънковия мъж и започна да го потупва по гърба — съдейки по поведението им, те бяха стари приятели или по-точно — минаваха за такива.
— Нашата Варвара има рядък талант — хвалеше ме Владимир Иванович. — Аз си мислех, че мога да играя шах, ама — не, бил съм в дълбоко заблуждение по отношение на способностите си.
— И откъде се взе тази симпатична Варвара? — бодро се поинтересува дънковият Андрей.
— Съседка ми е, от отсрещната къща. — Владимир Иванович извади от хладилника бира, а за мен наля сок.
— Тръгвам си, Владимир Иванович — плахо се обадих аз.
— Закъде бързаш?
— Имате гости, не ми е удобно.
— От мен ли се изплаши? — усмихна се гостът, оголвайки златните си зъби.
Беше с около десетина години по-млад от Владимир Иванович, но изглеждаше някак болнав. Беше невротичен и кокалест. Опитваше се да се усмихва мило, но нравът му на акула направо се набиваше на очи.
— Не ми обръщай никакво внимание — продължи той. — С Владимир Иванович сме стари приятели и просто се отбих да го видя, нямаме никаква работа, само преливаме от пусто в празно, така че не бързай да си ходиш заради мен.
— И все пак ще вървя — свих рамене аз, оставих чашата на масата и плахо се обърнах към Владимир Иванович: — Той приятел ли ви е?
— Кой? Андрей ли? — учуди се домакинът. — Разбира се.
Аз облизах устни, след това погледнах остро дънковия мъж в очите и казах:
— Не е вярно. Той е лош човек и ви мрази.
Настъпи зловеща тишина, в смисъл че е прието тишина като тази да се нарича зловеща. И в същата тази тишина аз тръгнах към вратата, сподирена от погледите на двама ошашавени мъже.
— Какво говориш, Варя? — успя да изрече Владимир Иванович, идвайки мъчително на себе си.
— Чувствам го — промълвих аз с мъка в очите.