— Тая луда ли е? — пророни Андрей.
„Уцели десетката, чичка“, щеше ми се да му отговоря, но непристойният тон беше неуместен, затова бързешком напуснах кухнята, а също и къщата на моя съсед.
Доктора лежеше в хамака и като че ли спеше, но аз го разтърсих и го помъкнах към къщи.
— Какво е станало? — развълнува се той, а аз започнах да му обяснявам, обикаляйки в кръг:
— Докторе, ако не днес, то утре непременно трябва да отидеш при съседите. Ще идеш и ще им кажеш, че се тревожиш от моите отсъствия. След това сърцераздирателно ще им разкажеш за перипетиите ми на сираче и най-вече — за историята на заболяването ми.
— На кое заболяване? — стресна се Доктора.
— Ще ме побъркаш! — ядосах се аз. — Ти трябва да обясниш на хората, че съм малко така. — На това място красноречиво завъртях пръст до слепоочието си.
— Варя, защо? — притесни се още повече той.
— За да предизвикаш съжалението им. У нас обичат слабоумните. Държавата ни така е устроена, че пред глупаците и откачалките всички врати са винаги отворени. Стига, Докторе, престани да се блещиш, хайде да седнем и да изготвим конспект на твоята утрешна реч. Тя трябва да отговаря на две изисквания: да разтърсва душата и да не предизвиква излишни въпроси. Тъй че — на работа.
Доктора се съвземаше в течение на следващите петнадесетина минути, след това най-сетне схвана какво искам от него и започна трескаво да мисли.
Ние спретнахме речта и дори я изрепетирахме.
— Едно не мога да разбера: защо ти е всичко това? — попита все пак Доктора.
— Кое това? — направих се, че не разбирам аз.
— Цялата тая дивотия с твоята мнима болест.
— До гуша ми дойде да играя шах — въздъхнах аз, но Доктора естествено не ми повярва и дори се обиди, че пазя плановете си в тайна от него. Винаги става така: кажеш ли на някого истината, можеш да си абсолютно сигурен, че няма да ти повярва.
На другата сутрин Владимир Иванович се обади някъде към единадесет часа. Честно казано, не очаквах да ми позвъни, защото мислех, че след вчерашния инцидент просто ще престане да ме кани и нашата дружба ще пресекне, но той се обади и естествено — аз се зарадвах.
Слушалката вдигна Доктора и заговори с онзи свой глас, от който направо полудявах, защото звучеше някак издълбоко и по професорски.
— Извинете, с Владимир Иванович ли разговарям? — започна Доктора, а аз нервно се изсмях, тъй като се изплаших, че ще изтърси нещо от сорта на имам честта, което, разбира се, беше връх на любезността и прочее, но все пак за нашия съсед беше малко прекалено. Владимир Иванович отговори, че това наистина е той. Тогава Доктора каза: — Извинете, но искам да се срещна с вас… Отнася се за Варя… да… сега, ако е възможно.
Оказа се, че е възможно и Доктора започна да се приготвя.
— Постарай се с всички сили! — наставлявах го аз. — Нека бъде много сърцераздирателно и прочее.
Той само махна с ръка, тъй като беше много нервен. Разбира се, да ходиш в леговището на врага не бе кой знае какво удоволствие, но в този момент не виждах повод за особено вълнение.
Доктора тръгна, а аз се настаних в хамака и зачаках. Изминаха около двадесет минути, но той не се връщаше. Започнах да се тревожа и да се питам за какво ли си говорят толкова дълго. Моята история трябваше да бъде тъжна, но не и досадна.
Най-сетне Доктора се върна. Не изглеждаше добре, ръцете му трепереха, а погледът му блуждаеше. В първия момент се изплаших, защото си помислих, че враговете са разкрили хитростите ни, но веднага се успокоих. Той изглеждаше зле и в момента изгаряше от срам, че бе надрънкал куп чисти лъжи, защото отново беше яхнал любимия си кон (като че ли не бе ходил да лъже бандит, а да се изповядва пред свещеник!), а освен това се опитваше да проумее смисъла на подхванатата от мен игра. Вече сто пъти му бях казала, че няма никакъв смисъл — абсолютно никакъв, но той продължаваше да го търси.
Доктора изпи чаша студена вода, седна във фотьойла и се замисли. А аз започнах да крача из стаята и да си подсвирквам.
— Знаеш ли — изрече с въздишка, — според мен той не е лош човек.
— Кой? — прихнах аз.
— Този Владимир Иванович.
— Тати ли? Тати не е лош. Прочете ли досието му, което донесе Орлов? Със сигурност не е лош. Дори ще ти кажа нещо повече: той е добър човек. Ако имах талант, щях да напиша книга за него и щях да я озаглавя просто и с вкус: „Историята на един добър човек“. Или още по-добре — „Животописание“, как мислиш, а, Докторе?