— Стига си се лигавила! — ядоса се той.
— Поне направи ли онова, за което те помолих? — поинтересувах се с тежка въздишка, макар да знаех отговора, но Доктора не обичаше да се ровя из мозъка му, а аз уважавах чуждите желания и затова започнах да му задавам въпроси.
— Разбира се — каза Доктора също с въздишка и добави с недоумение: — Според мен той се е привързал към теб.
— Докторе, не се разсейвай, моля те.
— Отидох и казах нещо от сорта на това: Владимир Иванович, аз съм единственият близък човек на Варя, момичето е болно, а аз по всевъзможни начини се опитвам да го предпазя от външния свят, затова не одобрявах запознанството му с вас. Но не възразявах, тъй като не виждах нищо кой знае колко опасно в него. Но вчера Варя се върна от вас много развълнувана, а точно това е нещото, което е крайно противопоказно за нея. Настоятелно ви моля да прекратите тази дружба… и други такива.
— Каза ли му, че съм смахната?
— Казах му, че си болна.
— Но той правилно ли те разбра?
— Надявам се. — Доктора поклати глава в знак на крайно недоволство и се вторачи в мен. Канеше се да запее любимата си песен.
— Всичко е наред — уверих го и бързешком изчезнах в стаята си. Сега трябваше да чакам и да видя как щеше да постъпи Владимир Иванович. Най-вероятно щеше да се вслуша в молбата на Доктора и тогава аз щях да бъда принудена да организирам бягството си от него и да разиграя покъртителна сцена. Намръщих се. Кой знае защо, трагедиите винаги предизвикваха у мен глупава усмивка, най-вероятно — на нервна почва, и все пак се надявах, че до трагедия нямаше да се стигне и ние щяхме да продължим да играем шах.
Отначало си помислих, че сметката ми е била грешна. На сутринта никой не се обади. Аз се щурах из трите помещения, в които живеехме, и току поглеждах към телефона, но без никакъв резултат. И следващата сутрин премина горе-долу по същия начин.
Тогава се преместих до оградата. Разстлах едно одеяло, взех шаха и започнах да си играя с котето. То дълго тича, после се умори и скоро заспа до мен, а аз стоях с наострени уши, за да доловя дали пък няма да се разнесе шум от стъпки от другата страна. В крайна сметка шумът от стъпки се разнесе, но аз видях не Владимир Иванович, а Резо. Той погледна към мен, после — към шаха, след това — пак към мен и каза:
— Здрасти!
— Здравейте! — отвърнах. Доста преигравах в стремежа си да изглеждам като малко момиченце, макар че всъщност юначният охранител беше по-голям от мен само с около пет години, дори едва ли имаше и толкова. Просто физиономията му беше такава, че точната му възраст не можеше да бъде определена. Аз без малко не го подхванах на тази тема, но според мен самият той не знаеше на колко години е точно.
Шахът заинтригува Резо и той клекна, загледан съсредоточено във фигурките. Тук е мястото да кажа, че до този момент го бях виждала винаги с тъмни очила и за пръв път можех да се полюбувам на светлия му взор. Очичките му бяха малки, дълбоки и с весел блясък. Цветът им не подлежеше на определяне — те бяха по-скоро жълти, отколкото кафяви. Без очила страшно приличаше на любопитна маймуна, впрочем той и иначе приличаше на маймуна, но с очила.
В този момент въпросният достоен представител на човекоподобните същества подпря брадичката си с якото си юмручище и замря, гледайки с копнеж към шаха. Той мислеше. Аз се излегнах и зачаках да видя какво ще стане по-нататък, т.е. гледах към шаха и също мислех.
— Интересно — кимна накрая той.
„Не думай! — без малко да му подхвърля язвително аз. — Що не се разкараш… Аз чакам твоя шеф, а пък ти нямаш никаква работа тук.“
Той вдигна очичките си към мен и с усмивка пророни:
— Може би ще излезе нещо интересно.
Бях извадила страхотен късмет: пред мен стоеше примат, който беше луд по шаха.
— Не искате ли да се промушите тук — казах тъжно, — защото на мен не ми разрешават да идвам при вас.
— Кой? — учуди се Резо.
— Леонид Андреевич.
— Това да не е онзи тип, с когото живееш?
— Да.
— Винаги може да се намери изход от всяко положение — заяви абсолютно сериозно той. Я виж ти колко бил умен!
— Бутни насам шаха — предложи младежът.
Аз го преместих, като при това яко и нецензурно изругах наум събеседника си, и ние започнахме да играем.
Резо продължаваше да стои клекнал, казваше какъв ход иска да направи, а аз местех фигурките. В този момент вече със сигурност знаех, че най-много от всичко на света мразех шаха. Обладана от тази мисъл, аз разбих Резо на пух и прах. Той остана доволен, протегна ръка през прътите на оградата, стисна любезно дланта ми и каза: