— Браво!
— Благодаря — отговорих аз. Точно в този миг се появи Владимир Иванович.
— Добро утро — бодро рече той, аз кимнах, отмествайки поглед, а Резо моментално изчезна — както си седеше, тъй се и изпари.
Владимир Иванович обмисляше как да подхване разговора, а аз бързешком събирах нещата си, нервничех, изпуснах шаха и фигурките се разпиляха.
— Как вървят нещата при теб? — измисли най-сетне какво да попита той.
— Благодаря, добре — отвърнах, взех котето, което от уплаха силно измяучи, и поех навътре в градината.
— Варя — не се сдържа и ме повика моят съсед.
Спрях и дори го погледнах, а той раздразнено замълча, понеже не можеше да намери нужните думи. Аз прехапах устни, отклоних поглед, а после попитах:
— Леонид Андреевич беше ли при вас?
— Да — сви рамене той.
— И ви каза, че съм луда, нали?
— Варя…
— Затова вие вече не ме каните да играем шах? — Наместих в ръцете си пищящото коте и тръгнах към къщата си.
— Варя — повика ме отново той.
Обърнах се и тихо казах:
— Не се тревожете за мен. — И се разплаках, след което поех нататък, а Владимир Иванович остана да стои и да се терзае.
Странни същества са хората. Ей този Тати например. Доктора май беше прав: той не беше лош човек и искрено съжаляваше тази откачалка, т.е. мен. В този миг аз се погледнах с неговите очи: някакво момиче с коте под мишницата, с две плитки, с нелеп басмен сукман, с лице без възраст и с очи, пълни със сълзи и страшна самота. Листо на върха на дървото, песъчинка в морето — ако човек се напънеше, можеше да измисли поне десетина поетични сравнения.
Но аз не се интересувах от поетичните сравнения, а от неговите мисли. Те правеха чест на такъв тип като Владимир Иванович и предизвикваха гордост от човешкия род като цяло.
След един час телефонът в хола иззвъня. Доктора погледна въпросително, а аз вдигнах слушалката. Гласът на Владимир Иванович леко трепереше, беше ясно, че той бе още под впечатлението от срещата ни и емоциите му, тъй да се каже, преливаха.
— Варя? Исках… виж какво, идвай при мен, когато поискаш. Да играем шах или просто да пийнем чай. Аз почти винаги съм си вкъщи. И не чакай да ти се обаждам, идвай и толкова.
— Благодаря — отговорих и затворих слушалката.
10
Естествено че нито през този, нито през следващия ден аз отидох някъде и въобще не се появих до оградата. Владимир Иванович ми се обади още веднъж. Слушалката вдигна Доктора и дълбокомислено разговаря с него около пет минути. На другия ден откъм оградата се разнесе гласът на моя съсед.
— Варя — настойчиво ме повика той. Аз плахо се приближих. — Защо не идваш при мен? — попита Тати. Аз свих рамене. — Твоят Леонид Андреевич ли не ти разрешава?
— Той е добър човек — измърморих — и казва, че не бива да досаждам на хората. Освен това бих могла да ви поставя в конфузно положение, както миналия път с вашия приятел. Само че той изобщо не ви е приятел — зная това със сигурност и не можах да го премълча. А Леонид Андреевич ми се скара.
— Виж какво, я ела тук — въздъхна съседът ми. — Но по-добре мини през портичката.
— Не — поклатих глава аз. — При вас има едни момчета, те сигурно вече знаят за мен и… ще ми се смеят.
— Промъкни се през оградата — свъси вежди моят по-голям приятел. — И не се притеснявай, никой няма да ти се смее.
След тридесет секунди вече бях в градината му, а той ме хвана за ръка и ме поведе към къщата. Ако Владимир Иванович сериозно се поинтересуваше от моята особа, ако зададеше няколко въпроса на запознати хора и получеше няколко отговора на тях, то аз можех да изпадна в доста деликатно положение: например възрастта ми в някаква степен би го озадачила. Макар че, след като бях луда, значи известно изоставане в развитието ми беше напълно обяснимо. Всички откачалки изглеждат като деца почти до тридесетата си година. Общо взето, не биваше да се тормозя предварително. Настанихме се на верандата, но почти не играхме шах, а само разговаряхме. От този ден нататък нашите отношения придобиха друг характер. Владимир Иванович проявяваше все по-голям интерес към мен и все по-малък към шаха. Много го занимаваше и Доктора. Наложи ми се в движение да измислям историята на приятелството между него и моите родители.