— Сега той не е на работа и затова ме взе във ваканция.
— Откъде? — не разбра Владимир Иванович.
— От болницата. Леонид Андреевич е лекар, той смята, че не е задължително да стоя в болница.
— Правилно смята, болницата е затвор — изтърси той.
— А Леонид Андреевич има ли семейство?
— Няма — поклатих глава аз. — Отдавна са разведени с жена му.
— Значи той ти е… като баща?
„Хубав въпрос! — изсумтях наум. — По-скоро аз съм му като майка.“
— Не… — Успях да произнеса това не с такъв тон, че мислите на Владимир Иванович се завъртяха като вихър в главата му.
— Варя, какво, да не би той да ти посяга? — попита, едва събрал сили за такъв въпрос, събеседникът ми, а аз изплашено поклатих глава.
— Не, какво говорите… той просто е строг. Какво лошо има в това да си поговоря с някого? Или да ида на кино? Леонид Андреевич няма време, защото пише дисертацията си, а никъде не ме пуска сама.
Съседът ми кимна.
— Ако седиш по цял ден зад оградата, все едно че си в болницата.
— Не — поклатих глава. — В болницата е лошо.
— А после къде ще идеш? — попита след малко Владимир Иванович. — След ваканцията.
— Леонид Андреевич подготвя документите ми, ще ме изпратят в дом за инвалиди.
— Че какъв инвалид си ти? — сепна се той.
— Ами… така се нарича…
— А-а! — стъписано рече Тати и ме погледна. — Слушай, Варя, няма нужда да ходиш в никакъв дом за инвалиди, ти си съвсем здраво момиче… Какво ще правиш там?
Усмихнах се леко:
— Не мога да живея сама. За да живея сама, трябва да работя, но мен никъде няма да ме вземат, пък и трябва да съм под лекарско наблюдение. Нямам роднини, а Леонид Андреевич не може да ме държи непрекъснато при себе си… Но вие не се притеснявайте — усмихнах се аз. — Вече ходихме да видим онзи дом, там е хубаво. Има голяма градина, селото е наблизо, ще работя във фермата. Отбих се там, телетата са толкова смешни! Поговорих си и с едно момиче, тя каза, че обстановката при тях е нормална, възпитателите са добри, не бият. Леонид Андреевич обеща да ме взема за ваканциите… Май съвсем ви разстроих — опомних се внезапно. — Хайде по-добре да поиграем шах.
На него не му се играеше шах, той все по-дълго задържаше погледа си върху мен и размишляваше издълбоко.
След два дни, седнали сутринта на верандата, аз и моят съсед се захванахме да решаваме кръстословица. Докато безделничех, бях натрупала доста опит в това занимание и започнах да я люпя като семки. Владимир Иванович само се изумяваше и едва успяваше да записва.
— Откъде знаеш това? — засмя се той, когато на мига отгатнах някаква много засукана дума.
— Просто обичам кръстословиците — свих рамене аз. — А също и да играя морски шах. В института много често играехме с една приятелка по време на лекции…
— Ти в институт ли си учила? — попита Владимир Иванович, опитвайки се да уточни дали той нещо не е разбрал, или моят мозък дава фира.
— Да. В педагогическия. След това една година работих в училище.
— А… — Владимир Иванович постоя като ударен, а после боязливо започна: — Как стана така, Варя?
— Защо попаднах в болницата ли питате? Нещо стана с мен…
— Какво?
— Не помня. Нещо лошо. Леонид Андреевич казва, че потискам спомените вътре в себе си и съм под тяхна власт. Ако можех да ги разкажа, вероятно щях да се избавя от страха си и изобщо… да се излекувам. Той често ме разпитва, понякога ми се сърди, защото мисли, че нарочно мълча, но аз наистина нищо не помня.
„Кучи син е този Леонид Андреевич! — разяри се моят приятел, но само наум. — Взел момичето и си прави опити с него, а после и дисертация ще напише…“
В подобни разговори измина една седмица. В сряда на гости на Владимир Иванович отново дойде дънковият Андрей, а аз се разбързах да си ходя, но домакинът ми направи знак с ръка да си седя и да си пия чая. Дънковият ме гледаше мрачно, но се насилваше да се усмихне. Аз се настаних в ъгъла на верандата, а те се грееха на слънчице и тихо разговаряха. Седях кротко като мишка в течение на четиридесет минути и се вслушвах, разбира се, не в разговора, а в мислите на дънковия. Най-сетне Андрей си тръгна, а ние с Владимир Иванович се отправихме на разходка в градината.
— Защо си толкова мълчалива? — развеселено полюбопитства той.
— Така… — свих рамене аз, повървях натъжена и добавих: — Лош приятел си имате.
— Защо не ти харесва? — искрено се учуди Тати. — Не си права, Варя — заговори сериозно той след кратко мълчание. — Андрей е читаво момче, с него сме приятели от много години и неведнъж сме имали повод взаимно да се проверим. Нали знаеш поговорката за торбата сол?