— Зная я… Не искам да се ядосвате и затова няма да говоря нищо по адрес на вашия Андрей. Обаче усещам, че е лош човек.
„И те дебне, стари глупако — много ми се искаше да добавя. — А ти ми дрънкаш глупости за торбата сол. Разбира се, няма да му дам да ти свети маслото, но и ти недей да лапаш мухите.“
Измина една седмица. Владимир Иванович толкова свикна с мен, че не сядаше да закусва, ако не бях до него. Все по-често ме наричаше наум дъщеря и намираше необикновена прилика между нея и мен. През последните дни той ходи на гробището само два пъти и щом се върнеше вкъщи, веднага ми се обаждаше.
Момчетата от охраната също свикнаха с мен, аз почти не предизвиквах никакви размисли в главите им. Поначало при тях положението с размислите беше сложно — дори и да се мернеше нещо в ума им по повод на моите достойнства, то веднага изчезваше: момчетата знаеха, че не съм с всичкия си, както и това, че ако започнеш да общуваш с откачалка, като нищо и сам можеш да откачиш. Не след дълго изобщо престанах да се интересувам от техните мисли.
В една тиха сутрин седях на верандата на Владимир Иванович и самотно пиех чай, тъй като домакинът разговаряше по телефона в хола. До стъпалата стърчеше едното момче от охраната, което се казваше Володя, а в този момент на верандата се появи и Резо. Напоследък ние с него почти се бяхме сприятелили, казвам почти, защото главата на Резо беше съвсем празна и за него като че ли беше абсолютно невъзможно да се научи нещо. Макар че той не беше обикновено момче и дори имаше принципи. Пък и не обичаше да разговаря пред Тати, тъй като получаваше пари не за да дрънка, а за да охранява и точно това беше един от неговите принципи. В по-голямата част от времето той мълчеше и се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо. Ако не знаех мислите му, със сигурност щях да започна да се боя от него, защото изглеждаше доста страховито с тъмния си костюм и черните си очила, особено привечер, когато не успяваше да се избръсне втори път — четината му растеше направо с фантастична скорост, а той невинаги сколасваше да я бръсне два пъти на ден и на стъмване често придобиваше звероподобен вид. Само Резо и още един от охранителите — русокосият, който се казваше Толя, живееха постоянно в къщата, а другите се сменяха.
Та Резо се появи на верандата и докато гледаше приятелчето си до стълбите, смръщено си помисли: „Тоя Вова защо е толкова изнервен напоследък?“
„Наистина защо ли?“, помислих си и аз и реших да узная.
Вова беше стабилно момче и ако в тази ситуация аз бях на негово място, щях да съм не просто изнервена, а направо да ходя на ушите си. Но той се държеше непоклатимо, вярно — все гледаше встрани, избягваше погледите на приятелите си и най-вече — очите на шефа си. А напразно. Ето че на Резо това вече му бе направило впечатление и шефът му също можеше да забележи, защото изобщо не бе глупак — той беше смотаняк, но само на вид, ала мислите в главата му изобщо не бяха смотани.
Впрочем Володя много добре разбираше това, боеше се до отчаяние и така още повече влошаваше положението си. А аз, честно казано, се радвах, защото вече ми беше омръзнало само да седя на чуждата веранда и много ми се щеше да поставя на нова плоскост отношенията си с нашия домакин, а нямах повод за това.
Измислих набързо един малък план и следобед се заех да го осъществявам. Ние все по-често седяхме на верандата, Владимир Иванович ми разказваше случки от живота си и пътьом измъкваше от мен разни неща за моя. Погледнах часовника си и станах.
— Аз тръгвам.
— Рано е още — отбеляза той. — Или вече ти е скучно.
— Не. Просто имам работа… трябва да си събера нещата. Заминаваме. Всъщност дойдох да се сбогувам с вас. — В този момент плахо се усмихнах и напълних очите си със сълзи. Не чак толкова, че да се търкулнат по бузите ми, но те видимо присъстваха.
— Къде заминаваш? — не разбра Владимир Иванович.
Аз свих рамене:
— Нали ви казах…
— Чакай малко, как така? — развълнува се той. — Къде заминаваш, защо?
— Утре, в осем сутринта.
— Нищо не си ми казала…
— Не исках да ви разстройвам… Зная, че се отнасяте добре към мен, усещам го…
— Варя… — започна Тати и се запъна. — Къде се намира този дом? — Той се ядоса и дори не се опита да скрие това.
— Наблизо, на около петдесет километра. Само че не ми идвайте на посещения — помолих аз. — Вие сте добър човек, ще ви стане жал за мен и само ще се разстроите. Довиждане, Владимир Иванович, благодаря ви за всичко. Е, аз вече ще тръгвам, нали така? Трудно ми е да се сбогувам с вас и затова не ви казах… Довиждане. — На това място слязох по стълбите и почти на бегом се отправих към оградата.