— Варя! — извика той някак изплашено, а аз му махнах с ръка, без да се обръщам.
Проврях се в нашата градина и едва си поех дъх. „Лицемерка!“, изсумтях наум и се отправих към Доктора.
— Ако се обади, не вдигай слушалката! — предупредих го аз, но никой не се обади. Макар и да преживяваше тежко раздялата ни, Владимир Иванович беше нормален човек, в смисъл че не беше смахнат и разбираше, че не можеш да риташ срещу съдбата. Аз се настаних на дивана, а Доктора седна до мен и започна да ми досажда с въпросите си. Наложи се да му обясня всичко, тъй като той имаше много значима роля в моя план. Доктора слушаше, мръщеше се, но беше принуден да се съгласи, че не е в състояние да предложи нищо друго — и само кимна.
Привечер с огромно нетърпение започнах да поглеждам към часовника, опитах се и да чета, но не успях, защото бях страшно притеснена: ако днес нищо не се получеше, утре трябваше да замина, а друга възможност да се докопам до Тати нямаше да имам.
След половин час заваля дъжд — отначало топъл и кротък, но после задуха вятър, който заогъва брезата под прозореца, небето стана оловно, просветна мълния и започна истински порой.
Погледнах през отворения прозорец и поклатих глава: буйството на природата ми идваше дюшеш като фон на предстоящата покъртителна сцена. Нямаше нищо по-подходящо за нея от вилнеещ ураган, стига само проливният дъжд да не подплашеше моя по-голям приятел и той да не предпочетеше да си остане вкъщи.
В 21.10 казах на Доктора: „Моли се за мен, ако си вярващ“ — и хукнах навън, като при това, за по-голяма убедителност, си останах по басмената рокличка и с боси крака. От страх да не закъснея аз се появих до площадката пред входа на скъпия си приятел по-рано от предвиденото и временно трябваше да се скрия край съседската ограда в гъстите клони на люляка. Впрочем улицата беше съвършено пуста и едва ли някой ме бе забелязал.
Бях настръхнала от студ, потропвах с крака в образувалата се локва и тъжно си мислех: „Със сигурност няма да тръгне“, но в този момент вратата на гаража се отвори, оттам се появи огромна черна кола, чиято марка не познавах — вероятно беше нещо американско, а аз се хвърлих срещу нея, размахвайки ръце и крещейки с цяло гърло: „Владимир Иванович.“
И все пак той бе успял доста да се привърже към мен, защото колата не само че спря, а и самият той, въпреки дъжда, излезе от нея и дори не помисли за костюма си, когато аз, мокра като кокошка, се хвърлих на шията му.
— Владимир Иванович — треперейки и заеквайки, зашепнах с посинели устни (всичко си беше самата истина — и треската, и сините от студ устни, но той реши, че е от вълнение, и правилно постъпи, защото много разчитах на това). — Владимир Иванович, моля ви, не заминавайте, много ви моля…
— Варя — смути се той и дори се опита леко да се отдръпне, но аз се бях впила в него като кърлеж.
— Владимир Иванович, аз не съм луда, така стана и когато майка ми почина, аз винаги предчувствам, и сега… за бога, не заминавайте, вие няма да се върнете, моля ви, повярвайте ми… — Ридаех, крещях и се опитвах да надвикам дъжда, а Владимир Иванович окончателно се шашна. От колата изскочиха и момчетата, но те не знаеха какво да направят, защото не получаваха нареждания, а никой не рискуваше да ме отдръпне от Тати на своя отговорност.
В този момент, дочакал реда си, иззад храстите се появи и Доктора, който също бе успял да подгизне от дъжда и се носеше към нас с вид на много разгневен човек.
— Веднага се прибирай вкъщи! — изкрещя той, след като ни приближи.
— Какво е станало? — все още смутено попита Владимир Иванович.
— Тя изведнъж реши, че нещо ще се случи с вас — обясни Доктора. — Пуснете я най-после… Бях принуден да я заключа в стаята й, защото цяла вечер напираше да ви се обади по телефона и да ви предупреди, а след това избяга през прозореца…
Докато той говореше, аз продължавах да си дудвам своето, леех сълзи и току сграбчвах скъпия си приятел за ръката. Всички бяха напълно шашардисани, защото пред очите им се разиграваше абсолютно нелепа и дори идиотска сцена. И тогава аз за пореден път изпищях:
— Той лъже, аз зная, аз винаги зная, не съм луда!