В главата на Владимир Иванович се мерна любопитна мисъл и той попита:
— Истината ли казва за майка си?
— Това беше съвпадение, вие сте нормален човек и трябва да го разберете — озверя Доктора. — Такива случаи са просто съвпадения, разберете, тя не е на себе си и си мисли, че има предчувствия.
— Хайде да влезем вътре — съвсем спокойно заяви Владимир Иванович, с което — длъжна съм да призная — учуди всички. Той ме хвана за ръката и ние хукнахме към къщата, забравили за колата, а шофьорът даде заден и се върна през още незатворената врата. От всички действащи лица се стичаше вода върху мраморните плочки, но в хола беше тихо и ние можехме да си говорим спокойно, т.е. можеше Владимир Иванович, а аз изобщо не бях в състояние да кажа каквото и да било и само го държах за ръката. — За какво става дума? — попита той Доктора. — Само че по-кратко и без вашите медицински термини.
— Момичето е решило, че ви застрашава опасност и че днес ще умрете. От два дни непрекъснато повтаря: „Ще стане нещо“, а днес привечер… сам виждате.
— Виждам. Случвало ли се е и друг път?
— Да — намръщи се Доктора. — Тя е болна, нали ви разказах…
— Така… А предчувствията й потвърждават ли се понякога?
— Нали вече ви казах: това са съвпадения… Не можете сериозно да мислите, че…
— Да или не?
— Да. Просто съвпадения! — ядоса се Доктора.
— Колко пъти? — прекъсна го Владимир Иванович. Той беше практичен човек.
Доктора поклати глава, отмахна мократа коса от челото си и въздъхна:
— Разберете най-сетне…
— Колко? — рязко попита моят по-голям приятел и Доктора с огромно нежелание измърмори тихо:
— Винаги… Тя е… болна, но вие сте разумен човек…
— Млъкнете за малко! — изкрещя Тати и Доктора млъкна, защото молбата беше поднесена с такъв тон, че не търпеше възражения.
Охраната беше изгубила ума и дума, а Володя хапеше устни. Впрочем той не се канеше да пътува с шефа си и когато чу шума, се появи от вътрешността на къщата, а сега стоеше на вратата и усилено избягваше погледа ми.
В този момент най-неочаквано се обади Резо, макар че той, общо взето, рядко ощастливяваше обществеността със звученето на своя глас, а пък в тази ситуация изобщо би трябвало да си мълчи, но тъкмо Резо беше този, който отвори уста и ме накара да се почувствам щастлива:
— Владимир Иванович, не бива да ходите там.
Владимир Иванович помисли малко, а после кимна:
— Резо, обади се на Андрей… Не, по-добре аз да му се обадя, а ти изпрати момчетата…
Резо кимна и заяви на Володя:
— Ти ще идеш.
Не зная как Вова успя да се задържи на краката си, ала тръгна към колата с доста изтерзан вид, но на това едва ли някой — освен мен и Резо — обърна внимание.
Володя и още две момчета седнаха в колата и заминаха нанякъде, а ние останахме в къщата: аз, Владимир Иванович, Доктора и двама охранители. Сега моят скъп приятел просто не биваше веднага да се хвърля към телефона.
Притворих очи, седнала на една стругована пейка до стената — бях мокра, със сини устни и пребледняло от вълнението лице. Уморително нещо е това лицемерие, трябва да дават мляко за вредност на всеки, който го практикува.
Най-сетне те ми обърнаха внимание и по-скоро не на мен, а на моя плачевен вид, защото в този момент аз вече се свличах по стената.
— Варя! — хвърли се Доктора към мен, макар от само себе си да бе ясно, че аз нищо не можех да му отговоря и затова само още по-силно забелих очи. На това място и Владимир Иванович се постресна и също се хвърли към мен.
— Какво й става? — попита тревожно той.
— Вълненията са й противопоказни — измърмори Доктора. — Трябва да я пренесем на дивана.
— Занесете я в хола. — Владимир Иванович лично ме взе на ръце, пренебрегвайки грижите на Доктора, и ме помъкна към хола, но не разчете добре силите си, защото беше вече на възраст, а аз бях тежко момиче, макар и крехко на вид. Вездесъщият Резо се притече на помощ на шефа си и аз се озовах на дивана.
— Някой да отскочи до нас — тревожеше се Доктора, — в кухнята до масата има лекарска чанта.
Един от охранителите забърза под дъжда, а останалите участници в спектакъла продължиха да се блещят срещу мен. Резо се подпря на стената, намръщи се и съкрушено замига с клепачи — миглите му бяха дълги и изглеждаха някак странно при тази големина на очите му; Доктора и Владимир Иванович стояха до дивана и държаха двете ми ръце, но на Владимир Иванович не му беше удобно в позата, която бе заел, тъй като стоеше приведен, ала той сякаш не обръщаше внимание на това и най-важното беше, че изобщо бе забравил за желанието си да се обажда по телефона. Момчето се върна с чантата и Доктора ми направи една инжекция с успокоително, което изобщо не ми беше излишно. Охранителят също се наведе и му прошепна в ухото: