— Внимавайте да не съжалите за това. — Впрочем аз не го бях молила да прави подобни изявления.
Утрото беше слънчево, а настроението ми — прекрасно. Някой плахо почука на вратата ми и на прага се появи Владимир Иванович. Имаше малко смутен вид и подбираше наум думите си, тъй като се чудеше как по-достъпно и по-просто да ми обясни, че оставам да живея при него. През нощта той не само че не се бе отказал от намерението си, но дори още повече бе затвърдил своето желание. Както вече казах, Владимир Иванович не бе лишен от сантименталност. А и егоизмът, който не е най-нехарактерната за човешката същност черта, също изигра своята роля: Тати бе решил, че не би било зле на стари години да помисли за душата си, на която тежаха много грехове, а доброто дело нямаше да мине безследно, пък и, току-виж, съм отгатнала това-онова покрай него.
Той разсъждаваше като разумен човек и аз го похвалих наум. Придърпах одеялото до брадичката си и изплашено го попитах:
— Защо съм у вас?
— Варя. — Той не се реши да влезе в стаята и продължи да стои на прага. Съобразителен мъж. — Ти се облечи, а аз ще те почакам в хола. Трябва да поговоря с теб.
Тати се скри зад вратата, аз скочих, намъкнах роклята си, измих се, сресах се, сплетох двете дошли ми до гуша плитки и тръгнах към хола да разговарям със своя скъп приятел.
Той седеше във фотьойла и явно нервничеше. Настаних се на дивана, подвих крака, сложих ръце на коленете си и се вторачих в него — истинско безпризорно сираче и това си е.
— Варя — отрони той с въздишка, — вчера се посъветвахме с Леонид Андреевич и решихме, че не бива да избързваш със заминаването си. Поживей малко при мен, почини си, ако ти хареса — можеш изобщо да останеш, а Леонид Андреевич ще те посещава всеки ден.
Аз сведох премрежените си от сълзи очи, събрах сили и изрекох:
— Благодаря ви, Владимир Иванович, зная, че сте добър човек и… благодаря, но ще е по-добре да замина.
— Защо, Варя? — учуди се той. — Нали ти харесваше тук и дори си допаднахме с теб.
— Разбира се — усмихнах се леко. — Но… защо съм ви аз? — Това се получи толкова сърцераздирателно, че дори и мен нещо ме стисна за гърлото.
— Варя — смути се той. — Как така защо? Защо му е един човек на друг? Ти си нямаш никого и аз съм сам, на теб са починали родителите ти, а на мен — дъщеря ми. Не си мисли лоши неща, просто се привързах към теб в последно време… Аз не съм беден, няма да ми тежиш и много ще се радвам, ако останеш. Съгласи се…
И ето че в този момент той ме разчувства. Ама че хора сме: знаех, че е отвратителна гадина и бандюга и при удобен случай такъв зверски нрав можеше да покаже, че направо да викаш: „Помощ!“, но сега ето на как ме омайваше, и то — съвсем искрено, направо да скочиш и със сълзи на очи да се хвърлиш на шията му, та да си поплачете заедно, а сетне да се усмихнете щастливо през сълзи и да тръгнете да посрещате изгрева. Аз въздъхнах и тихо казах:
— Съгласна съм, много се радвам, само че… може би по-късно ще съжалите за това ваше решение.
— Няма да съжаля — сериозно каза той, а аз си помислих: „Ех, чичко, не се заричай.“
После настъпи малко неловка пауза, защото аз, въпреки всичко, не се хвърлих на шията му, а пък той изобщо не знаеше какво да направи: не можеше да ме сложи на коленете си, защото бях голяма госпожица, не можеше да ме почерпи и с бонбон — това пък щеше да е съвсем глупаво, та затова аз се разплаках кротко, но от все сърце, а той се приближи, започна да ме гали по главата и — ей богу! — без малко сам не се разплака. Притиснах се към него, не към гърдите му — няма да лъжа, а към корема му, защото той стоеше, а аз седях, и ние притихнахме за кратко, погълнати от наплива на чувствата си. След това се отдръпнах, избърсах очите си, усмихнах се малко плахо и попитах:
— Кога ще дойде Леонид Андреевич?
— Обеща да бъде тук привечер. Хайде ние с теб да пием чай.
Моето настаняване в къщата беше ознаменувано от две събития: изчезването на котето и смъртта на кучето. Кварт се изгуби още първия ден след като се преместих и въпреки че много усърдно го издирвахме, тъй и не го намерихме. Подозирах, че за неговото изчезване беше виновен доберманът и пронизвах омразното псе със свирепи погледи. Дали по тази или по друга причина, но псето пукна. Една прекрасна сутрин го намериха до площадката пред входната врата. И макар че занесоха тленните му останки на ветеринар и ги изследваха, за да установят дали няма наличие на отрова в организма му, никой със сигурност не можа да посочи причината за неговата смърт. Мисля, че животното почина от разрив на сърцето, тъй като не можа да преживее моята непробиваема омраза.