Нашият съвместен живот с Тати бързо влезе в руслото.
Владимир Иванович страдаше от ревматизъм, а освен това по природа беше предпазлив човек, не обичаше да напуска дома си и вършеше работата си като паяк — седеше в собствения си ъгъл и ловко плетеше мрежите си.
Той нямаше никакви грижи с мен. Аз се държах кротко и с маниерите си много напомнях на дресирана болонка: седях си мирно и тихо в своята стая и на никого не пречех, а щом ме повикаха, веднага се появявах. Ние се разхождахме в градината и водехме дълги разговори. Владимир Иванович никога не разпитваше за предишния ми живот, но разказваше с желание за своя. И го правеше сполучливо.
Аз постепенно се настаних и в кухнята и се заех с домакинската работа, като лека-полека изместих наетата за тази цел готвачка. Обикалях незабелязано с прахосмукачката и създавах ред. Веднъж Владимир Иванович ме завари, потънала в заниманията ми, и каза, че изобщо не е задължително да върша тези неща, но аз му отговорих, че грижите за дома са ми приятни и от този ден нататък той започна да се отнася към мен като към домакинята в своята къща. Аз проявявах особено внимание към вкусовете на Тати и се стараех да му доставям удоволствие. За мен беше фасулска работа да разбера какво например ще иска за вечеря, естествено самият Владимир Иванович не се досещаше, че за мен това е фасулска работа и постоянно се изненадваше:
— Ама, Варвара, как позна, знаеш ли, току-що си мислех, че много ми се ядат палачинки — и ето ти палачинки. Сякаш можеш да четеш мисли… — доволно се смееше той.
„По цял ден това правя“, смеех се и аз, разбира се, не на глас.
Самата аз внимавах с храната. Моят изпосталял вид натъжаваше Тати и той непрекъснато ме гощаваше с деликатеси, но аз не наблягах на тях, защото като нищо можех да се закръгля от манджите на домакина и да започна да люлея бюст под носа на скъпия чичко, а пък той не беше чак толкова стар, нито аз — малолетна. Затова, хвърляйки по един скръбен поглед към храните, аз предимно гладувах, тъй като бях решила, че стопанинът трябва да вижда в мен отишлата си без време от този свят своя дъщеря и никого другиго, та по тази причина се стараех колкото можех. С удоволствие ловях пеперуди, четях му стихове (той много обичаше Некрасов) и с щастлив поглед тичах да донеса шаха, когато Владимир Иванович казваше:
— Варя, дали да не изиграем една партия?
Дните минаваха един след друг еднакви, спокойни и дори щастливи.
Веднъж Владимир Иванович ме взе със себе си на гробището, ние дълго седяхме на пейката и разговаряхме, докато момчетата ни чакаха настрани и се измъчваха в жегата. От този ден нататък ходехме там все заедно. Аз винаги носех цветя, не казвах нищо излишно, а ако казвах нещо, то беше съвсем на място. Общо взето, към средата на лятото Владимир Иванович трудно можеше да си представи как е живял досега без сирачето в мое лице. Естествено мен ме проверяваха. Разказаната от Доктора история принципно се потвърди, макар че ако стопанинът пожелаеше, можеше да забележи някои несъответствия, но той не искаше това сериозно и всичко вървеше гладко.
В къщата също бях под наблюдение. Аз не звънях по телефона, не смеех да се приближавам до кабинета на домакина, докато подреждах дома, и прекарвах по-голямата част от времето в своята стая и на верандата. Не задавах въпроси, а пред светлия взор на Владимир Иванович се появявах само ако ме повикаха.
Провериха и Доктора. Както предварително се бяхме разбрали, той се върна на работа в родната си психиатрия, където го приеха с радост. Сведенията, с които се сдобиха момчетата на Тати, напълно съответстваха на разказаната история.
Ала Тати не беше глупав човек, затова, въпреки че ме обикна от цялата си душа, не губеше бдителност и ме наблюдаваше. На няколко пъти провериха и за какво си говорим с Доктора. Претърсиха стаята ми, прослушаха и телефона. И накрая полека-лека се успокоиха.
Веднъж, докато играехме шах, аз попитах:
— Владимир Иванович, а защо момчетата ви наричат Тати?
— Защо? — малко се посмути той, опитвайки се да се сети кой идиот би могъл да изтърси това пред мен. — Ами… аз съм стар човек, а те са млади момчета. Сигурно затова.
— А мога ли и аз да ви наричам така? — попитах подир малко. След като му се водех за откачалка, значи имах право на такъв въпрос…
— Че какво пък, наричай ме, щом искаш — кимна той. — Нямам нищо против.
Така започнах да наричам Тати тати — не с голяма, а с малка буква и почти на законно основание.