Аз странях от дечицата на Тати и винаги минавах покрай тях със сведени очи. На няколко пъти споменавах Ваня, но Владимир Иванович ми отговаряше, че той си има работа. По това време Ваня вече четиридесети ден лежеше в гробището, загубил буйната си глава в неравна битка, но Тати си траеше по този въпрос, защото се боеше да не нанесе поредната травма на психиката ми. За да му доставя удоволствие, престанах да споменавам Ваня. Веднага се разбра, че бяха възложили на Резо да ме следи, затова ние с него прекарвахме доста време заедно. Още през първия ден аз се порових из мозъчните му гънки и щом си съставих представа за моя охранител, престанах да забелязвам, че той съществува на белия свят. Но Резо не оправдаваше очакванията ми и дори ме учудваше, а понякога направо ме поставяше в небрано лозе.
Първо се оказа, че съвсем не е мълчаливец и изобщо няма нищо против да разговаря с мен, след това стана ясно, че макар гънката му да беше само една, то тя бе толкова сложно извита, че човек можеше да се оплете в нея. Той се отнесе с разбиране към моето заселване в къщата. Обикаляше наоколо, усмихваше се и понякога ми намигаше. Нормален кретен.
Една вечер Резо реши да ме посвети в тайната на своето постоянно присъствие до мен.
— Тати заръча да те пазя. Като зеницата на окото си. За да не ти се случи никаква неприятност. Може би не ти е много приятно, че аз винаги съм покрай теб, но това ми е работата. Разбираш ли за какво ти говоря?
— Естествено — кимнах аз.
— Така — кимна и той. — Ще се постарая да не ме забелязваш, но когато един човек е винаги до теб, това обикновено дразни. Схващаш ли? — разтревожи се Резо, тъй като очевидно си спомни, че съм смахната.
— Схващам — отново кимнах аз.
— Така… Опитай се да не ми обръщаш внимание. Просто прави каквото си искаш, сякаш мен ме няма, а аз ще си върша работата.
„Ти пък откъде се взе такъв?“, учудих се наум, а на глас казах:
— Резо, задължително ли трябва да се правя, че не те забелязвам, а може ли например да си поговоря с теб? Ами… на мен понякога ми става скучно, Тати е зает човек, а ми се иска да си поприказвам с някого… Това ще навреди ли на работата ти?
— Няма да навреди — отвърна той след малко. Изобщо Резо беше разсъдително момче, не прибързваше и винаги мислеше, преди да отговори нещо.
В едно неделно утро аз се измъкнах от леглото и тихо се изнизах от къщата с огромното желание да проверя неговата бдителност. Отидох на спирката на тролея и се отправих с петицата към Илинската църква, като непрекъснато поглеждах през прозореца. Пред църквата си вързах бяла забрадка, прекръстих се и влязох. Вътре нямаше много хора, така че едва ли не бих забелязала Резо. Човек трябваше да се държи скромно в Божия храм, затова не се обръщах непрекъснато, но все пак поглеждах настрани — нямаше никого. Службата свърши, аз тръгнах към изхода и в този момент го видях: моят страж стоеше встрани, близо до вратата, и с посърнал вид разглеждаше обувките си. Щом разбра, че съм го забелязала, той мило ми се усмихна и по навик ми намигна.
Излязохме заедно от църквата. Зърнах черния джип с марка „Опел“, с който обикновено се движеше Резо — колата бе спряна до църковната ограда и плакнеше очите на енориашите.
— Не знаех, че ходиш на църква — казах.
Резо хитро присви очи.
— Аз по принцип не ходя на църква — отвърна, след като, както винаги, първо се позамисли.
— А ние къде се срещнахме току-що? — попитах.
— А… всъщност карах след теб — съобщи ми той с дълбокомислен вид.
Аз не се церемоних кой знае колко с него и веднага се почудих:
— Не думай?
Той кимна, отвори вратата на колата, изчака, докато се настаня на седалката, и заяви с израз на висша проява на разум върху физиономията си:
— Длъжен съм да ти кажа, че не постъпи правилно.
— Кога?
— Сутринта. Не бива да излизаш сама.
— Защо? — попитах, мръщейки вежди.
Този път той размишлява почти цяла минута.
— Мисля, че това не е моя работа — отрони накрая.
— Кое не е твое? — сепнах се аз.
— Ами… ти попита: „Защо?“, а аз ти отговорих: мисля, че това не е моя работа. Тати заповяда да съм до теб и аз ти го казах. А ти крадешком избяга.
— Не съм избягала — прекъснах го. — Излязох. Това са различни неща, схващаш ли?
— Да — кимна той. — Ти излезе, но го направи така, като че ли избяга. Защото излезе неправилно.