— А как е правилно? — полюбопитствах аз.
— Правилно е да дойдеш при мен и да кажеш: „Резо, отиваме на църква.“ А най-добре би било, ако ме предупредиш от предишния ден — тогава няма да се бавим взаимно. Успяваш ли да следиш мисълта ми? — загрижи се внезапно.
— Успявам — кимнах и Резо продължи:
— Така, ти казваш: „Отиваме на църква“, т.е. ти отиваш, което всъщност е едно и също, защото аз съм длъжен да бъда до теб. Щяхме да идем с колата или да се разходим пеша. Ако те дразни това, че съм до теб, щях да вървя отстрани, а ако не те дразни, щяхме да вървим заедно. Ако поискаш да си поприказваме, можеш просто да ми го кажеш.
— Аха… — зарадвах се аз. — А как да постъпя, ако искам да отида с колата, но не искам ти да си с мен? Нямам своя кола.
Той се замисли, намуси се и дори се почеса по врата.
— Можеш да поискаш кола от Тати — заяви накрая Резо. — Но ще ти кажа честно, че едва ли той ще ти разреши да седнеш зад волана. И не защото ти няма доверие — нищо подобно, просто движението в града е натоварено, а ти си неопитен шофьор. Но, разбира се, можеш да му поискаш.
— Ами ако въпреки това не ми разреши? — продължих да настоявам аз.
Резо се почеса повторно.
— Мисля, че все пак ще ни се наложи да пътуваме с една кола: аз ще си мълча, а ти ще си мислиш, че ме няма.
— Как мога да си мисля, че те няма, след като седиш до мен? — изумих се искрено.
— Ами… ще ти се наложи да си представиш, че ме няма…
— Ясно — кимнах аз, опитвайки се да разбера как се случи така, че с Резо се срещнахме при Тати, а не в трето отделение на градската психиатрична болница. — Ще се оплачеш ли на Тати? — попитах и също се почесах по ухото.
— Мисля, че ще ми се наложи да му кажа — заяви Резо. — Той трябва да ти обясни защо не бива да излизаш сама. Аз съм охранител и не е моя работа да обяснявам, изобщо няма значение какво ще кажа аз, а Тати си е Тати. — Погледна ме въпросително, а аз бързешком кимнах:
— Успявам.
— Добре — зарадва се Резо и най-сетне запали мотора. Вече си мислех, че бе решил да ме умори от жега в своя опел: сутринта бе гореща, а той бе избрал най-напеченото от слънцето място, за да паркира колата. — Да не си помислиш, че имам нещо лично към теб — заяви с очевидното желание да ме утеши. — Просто ще кажа на Тати, а той ще си поговори с теб, за да ти изясни нещата. — В този момент хитро се усмихна и добави: — Макар че днес ми дойде нанагорно. Без малко да те изтърва.
„И защо ли този глупак не си спи!“, с въздишка си помислих аз, разглеждайки го. Въпреки оплакванията и думичката без малко, той беше облечен в своя любим тъмен костюм и черна копринена риза. Този тоалет предизвикваше възхищението ми, тъй като още сутринта температурата беше двадесет градуса, а към обед обещаваха да стане над тридесет. Войнишката му якичка плътно обхващаше мощния му врат, а всичките му копчета бяха закопчани догоре.
— Не ти ли е горещо? — попитах.
— Днес е топличко — съгласи се той, но така и не разкопча нито сакото си, нито яката на ризата си.
Потеглихме към къщата, а Тати, когото заварихме да пие чай на верандата, ни посрещна с усмивка. Аз отидох да си измия ръцете, а Резо се наведе към ухото на шефа си и започна да ме колади. Когато се върнах, верният страж изчезна, а Тати продължаваше да се усмихва, но някак угоднически.
Казах му, че съм ходила на църква, а той, подбирайки с известно затруднение думите си, започна да провежда възпитателна работа с мен.
— Варя, трябваше да кажеш, че отиваш на църква.
— Мислех да го направя, но вие още спяхте и не посмях да ви обезпокоя.
— Трябваше да кажеш на Резо.
— Не бива ли да излизам от къщи? — попитах след кратък размисъл.
— Какво говориш, Варя, можеш да правиш каквото си искаш, но аз трябва да съм сигурен, че с теб няма да се случи нищо лошо. Сега времената са такива… — Тати започна да ми носи вода от девет дерета все в този дух, а в това време аз слушах, свела скромно очи, и си мислех: „Давай, чичко, хвърляй ми прах в очите колкото си искаш, току-виж — хванало дикиш.“
Едно нещо стана абсолютно ясно: щях да се намирам под непрекъснат контрол и ако се опитвах да хитрувам, контролът щеше се засили, а аз естествено щях да попадна под подозрение.
След като разбрах, че не ще мога да се отърва от Резо, реших да го опитомя. Веднъж, докато играехме шах с него под сянката на липите, го попитах:
— Резо, как попадна в нашия град?
Тук трябва да отбележа, че той говореше без акцент и не приличаше нито на грузинец, нито на руснак, а на хитър примат. На мен много добре ми беше известно, че се бе родил в нашия град и не бе ходил никъде другаде, освен в Москва, но тъй като откровените разговори трябваше да наченат отнякъде, аз започнах с въпрос.