Този път той мисли в продължение на две минути, след което заяви:
— Горещо е. — И започна да се съблича. В бански костюм Резо изглеждаше много симпатично. Слезе внимателно към водата, потопи се, възкликна и заплува с радостни викове. Ала проявяваше бдителност дори в езерото и току поглеждаше към мен и ми махваше с ръка.
„Ама че идиот! — мислех си, изпаднала в крайно объркване. — Откъде се взе такъв?“ Трябваше да призная, че бях извадила страхотен късмет с него: разбира се, беше досадник, но главата му бе съвършено празна и нямаше да ми е трудно да го опитомя.
Резо излезе от водата и аз му подадох една кърпа (естествено той не се бе сетил да си вземе своя). Прекарахме на езерото пет часа, къпахме се един след друг и изядохме всички сандвичи, след което се отправихме към къщи с чувство за изпълнен дълг.
— Как прекара? — попита ме, когато завихме на нашата улица. Свали очилата си и очите му като маниста весело заблестяха.
— Прекрасно! — честно отвърнах аз, а той удовлетворено кимна.
На сутринта се събудих от ужасен шум под прозорците. Приближих се до тях и изцъклих очи: в градината на Тати с пълна мощност работеше багер.
— Това е нещо ново — почесах се зад ухото (както е известно, лошият пример е заразителен!) и тръгнах да разузная защо ни е притрябвал багер. Оказа се, че Тати е решил да ми направи подарък — един басейн. За целта бе свалена част от оградата откъм улицата, та да могат багерът и самосвалът да влязат в двора. Любовта на Тати нямаше граници.
Тъй като подухваше, през този ден плажът бе отменен. Следобед Тати тръгна нанякъде по работа, а аз поисках разрешение да ида на разходка, за която получих височайшето благоволение. Естествено Резо се лепна за мен. Той не обичаше да се разхожда и без джипа си се чувстваше като без обувки, но не възрази. Аз бодро траках с токчета и ядях сладолед, а той се тътреше до мен и ме поглеждаше.
След пазара се спуснахме надолу по булеварда. Отляво започваше паркът и реших да завия натам. Тръгнах по една тясна пътечка и след малко се заковах на място, обзета от известно недоумение. Точно срещу мен се издигаше надгробна плоча. Голяма, от черен мрамор, със снимка, фамилия, датата на раждането и на смъртта и трогателен надпис.
— Какво е това? — обърнах се към Резо, а той отвърна:
— Паметник.
— Виждам, че е паметник. Но какво прави тук? Това не е гробище, нали?
— Това е парк — съгласи се Резо. — Но въпреки това са сложили паметник. Макар че това момче изобщо не е погребано тук, а на гробището. А това тук е просто паметникът му.
— А можеш ли да ми кажеш защо е тук?
— Защото тук се е блъснал — отвърна Резо, поразен от моята недосетливост. — На същото това място, т.е. не на това, а на булеварда. Врязал се в един стълб, а момчетата решили да му сложат паметник тук.
— Но нали тук не е гробище? — още веднъж уточних аз за всеки случай.
— Не е гробище, но той е загинал тук. И момчетата са решили тук да бъде и паметникът му.
— В центъра на града?
— Това е парк, до центъра все пак е далеч, а и паметникът на никого не пречи.
Заобиколих мраморната камара и видях стъпала, които водеха към булеварда. Наоколо всичко беше чисто, подредено, а до паметника, в еднолитров буркан, бяха сложени цветя.
— Да… — озадачих се накрая аз и се загледах в датата. Момчето, което бе заслужило паметник в парка на родния ми град, беше загинало точно преди една година. — Слушай — приближих се до Резо, — а с какво е бил чак толкова знаменит?
— Кой? — не ме разбра той.
— Алексей Василиевич Сухов.
— А… ами… момчетата го уважаваха.
— Кои момчета?
— Неговите момчета естествено — обиди се Резо.
Тъй като разбрах, че каквото и да правя, няма да науча нищо смислено от моя ангел=хранител, вече се бях наканила да продължа нататък по пътечката, но в този момент долу, на булеварда, точно до стъпалата, спряха две коли: един джип „Чароки“ и едно бяло BMW. Резо също ги забеляза:
— Клим пристигна да посети приятеля си.
— Но нали приятелят му е в гробището?
— В гробището е, разбира се. Но те винаги идват тук, защото тук се е блъснал.
— А как е успял да се блъсне в стълба? — попитах.
— Подпийнал малко и налетял на стълба.
— Случва се — въздъхнах и хукнах към близките дървета. Там те не би трябвало да ни забележат.