По стълбите се изкачи компания от седем младежи. Яки, страховити и със силно опечален вид. Те се спряха около паметника и потъгуваха в продължение на около три минути. Според моите представи това изглеждаше доста внушително.
— Кой от тях е Клим? — попитах.
— Кой? — не ме разбра Резо.
— Ти каза, че е дошъл Клим, а те са седмина, кой от тях е Клим?
— А… онзи, който е в средата, със синята риза.
Така аз за пръв път видях Клим — човека, който преди три години изпрати в дома ми онези палави кретени, на които много им хареса да се забавляват с мен. Между застаналите срещу ми момчета нямаше нито един от онази троица, явно те не бяха достойни по ранг да се возят с шефа си, а може би за това време бяха успели да се простят с буйните си главици в междуособните войни.
Разглеждах Клим: беше малко над средния ръст и в сравнение с момчетата си не изглеждаше як, макар че не можеше да бъде наречен и кльощав. Беше с рижа, доста дълга коса, очите му май бяха светли — оттук не можех да ги видя, имаше скулесто лице и тънки устни. Във вида му нямаше нищо злодейско. Той неочаквано вдигна глава и погледна по посока на нас, а пък на мен ми се прииска да направя една лудория: да взема и да извикам: „Здрасти, Клим, аз съм тук, на една крачка!“, но на една крачка беше моят верен страж и на този етап се наложи да сподавя виковете си.
Излязох бързешком на асфалтираната пътечка, а Резо естествено забърза до мен. „Дали трябва да броя случайната среща с Клим за Божие знамение или не?“, обмислях аз, обикаляйки парка. При всички случаи сега нямах възможност да се заема с Клим, защото не можех да се разпилявам, така че той щеше да почака малко. Освен това, изхождайки от съображението, че с него бяхме стари приятели, трябваше да се постарая от сърце и душа в негова чест и да измисля нещо изключително.
Спрях се до беседката, разглеждайки унесено брезите срещу мен, и в този момент чух внимателно покашляне. Обърнах се и на няколко крачки от себе си видях Резо. Увлечена в мислите си, бях развила доста висока скорост и затова сега физиономията на моя страж бе станала яркочервена на цвят, а по слепоочията му бяха избили капки пот.
— Извинявай — разстроих се аз, а в отговор той се усмихна — в знак, че проявява разбиране.
— Всичко е наред — увери ме бързешком Резо. — Просто си помислих дали да не си починем малко?
— Аха — кимнах и се настаних в беседката, Резо се кротна до мен и се опита да си поеме дъх. — Какво, да не би да имаш проблеми със здравето? — притесних се аз.
— Не, нямам проблеми. Просто ти се държа непредсказуемо. Тичаше ту на една, ту на друга страна, а аз трябваше да проверявам какво има там.
— Къде? — не разбрах аз.
Той забели очи.
— Там, накъдето тичаше. В смисъл че трябваше предварително да проверя. И да не те изпускам от очи. Днес ми създаде доста работа — каза с чувство на дълбоко удовлетворение, а аз се почудих, че този човек беше развил толкова бурна дейност покрай мен, без дори да забележа.
— Извинявай — казах с въздишка, а той се усмихна и заяви:
— Можеш да правиш каквото си искаш. Ти не ми обръщай внимание, а аз ще си върша работата.
„И все пак е странно, че с него не се срещнахме в лудницата“, помислих си отново.
Тати го нямаше. Обади си към осем часа и мило си поговори с мен: нямало да се прибере тази вечер, аз не бивало да се тревожа, а ако съм имала нужда от нещо, трябвало да се обърна към Резо.
„Интересно — за какво ли мога да се обърна към него?“
В осем и половина дойде Доктора, ние се оттеглихме в моята стая, той седна във фотьойла, вторачи се в мен с отчаяние в погледа и заяви:
— Нищо не разбирам.
— А трябва ли?
— Варвара…
— Добре, Докторе. Какъв ти е проблемът?
Естествено той нямаше никакъв проблем. Доктора вече цял месец живееше сам, с мен се виждаше за не повече от половин час на ден, за три години безделничене беше отвикнал да работи и сега животът не му харесваше особено. Освен това Орлов го бе наплашил, като му заявил, че моето поведение много напомня делириум, а игрите, които съм подхванала, по принцип завършвали зле за онзи, който ги играе. Общо взето, Доктора се бе изплашил за мен и, разбира се — за себе си също.
— Орлов напразно се безпокои — уверих го с вид на вряла и кипяла. — Сложили са ми един охранител, който е пълен глупак, фасулска работа е да избягам от него. Тъй че не се бой за нашата безопасност.
— Не разбирам защо остана тук! — разпери ръце той. — Ти нищо не ми обясняваш…