— Какво е това? — попита Резо, появявайки се неочаквано зад гърба ми.
— Моите мисли — отвърнах аз.
— Така ли? — Отговорът ми като че ли го заинтригува и той се втренчи в екрана, но след минута обидено попита:
— Самата ти поне разбираш ли какво си натракала?
— Не. Но това не е важно. Важното е за какво мисля, когато тракам.
— А за какво мислиш?
— Например за теб — подсмихнах се аз, а Резо се разсърди, защото не повярва. Впрочем не беше прав.
В сряда сутринта Тати замина. В цялата къща бяхме останали само аз и моят верен страж, когато телефонът иззвъня. Никога не обръщах внимание на звъненето му, защото на мен никой не ми се обаждаше, та затова слушалката вдигна Резо. Вдигна я, каза „да“ и ме погледна с огромно недоумение:
— Теб търсят.
— Мен ли? — не повярвах.
— Аха.
Взех слушалката, а Резо се отдалечи точно на пет крачки и се закова до стената, изпивайки ме с поглед.
— Слушам ви — издърдорих.
— Здрасти! — отзова се през смях Саша Монаха.
— Изплаши ме — отбелязах, поемайки си дъх.
— Не думай? Слушай, радост моя, зная коя си ти…
— И коя съм? — Смущението ми от неочакваното обаждане вече бе преминало и аз започнах да схващам за какво става дума.
— Ти наистина ли си се надявала, че няма да позная жената, с която съм спал?
— Не разбирам за какво говориш.
— За сметка на това аз много добре разбирам. Лунин твое дело ли беше?
— А кой е той?
— Слушай ме внимателно, кучко… — започна да се ядосва Саша, но аз прекъснах потока на красноречието му:
— Ти какво, нямаш ли си достатъчно проблеми? Стой далеч от мен! И най-добре си мълчи! Ако ти премълчиш някои неща, и аз ще премълча други. Ясно ли е?
— Грешиш, пиленце, много грешиш — изсмя се той. — Мисля, че ако малко пораздрусаме твоето приятелче, непременно ще изтърсим нещо интересно от него.
— Може би. Например Тати ще научи за пръстена. Той е тук, в къщата, ако искаш — ела да си го вземеш. Дори и вчера Тати за пореден път си спомни за непрежалимата загуба на своя любимец.
Саша нищо не отговори и затвори слушалката. Според мен това не беше любезно от негова страна.
Замислих се и дори не се усетих веднага, че гриза нокътя си — все пак кучият му син бе успял да ме извади от равновесие. Бързешком набрах номера на градската лудница. Надявах се, че в този момент Доктора е на работа.
Щом чух гласа му, произнесох условната фраза, с която предупредих, че не мога да говоря свободно. Доктора веднага се притесни.
— Онзи урод ли е до теб или се е случило нещо по-лошо?
— До мен е.
— Разбрали ли са?
— Не съвсем.
— С мен ли искат да говорят?
— Един човек.
— О, по дяволите! Монаха ли е разбрал всичко?
— Той просто не може да разбере всичко — утеших го аз. — А за теб ще е по-добре спешно да заминеш.
Докато траеше този разговор, Резо ме гледаше, без да мигне, и като че ли мърдаше устни: вероятно запомняше всяка дума. Сигурно имаше добра памет — нали и това помагаше на работата му!
— Какво ме гледаш? — попитах го, а той хитро се усмихна:
— Монаха ли ти се обади?
Аз кимнах:
— Ще кажеш ли на Тати?
— Разбира се — учуди се той на въпроса ми.
— Ами ако Тати не те попита, ти пак ли ще му кажеш?
Резо се обиди.
— Тати заповяда да му казвам за всяко обаждане — твое или за теб. Това е от ясно по-ясно. Ако не беше казал така, а просто всеки ден се интересуваше дали някой се е обаждал, щеше да е друга работа — тогава ако той например не ме попита, аз няма да тръгна сам да му казвам. Разбираш ли какво имам предвид?
— Разбирам. Чу ли разговора?
— С Монаха ли? Разбира се.
— И ще му го предадеш дума по дума, така ли?
— Тати сигурно ще се заинтересува.
— Слушай — реших да подхвана нещата по друг начин. — Тати какво ти каза, когато те закачи за мен?
— Ами… да те наблюдавам, за да не се случи нещо. Каза, че отговарям за теб с главата си.
— Ясно. А какво ще кажеш за моето здраве?
— Че какво му е на здравето ти? — учуди се Резо.
— Засега нищо. Питам те дали отговаряш и за моето здраве. Например ако си счупя ръката, добре ли ще бъде?